понеделник, 22 февруари 2016 г.

3 неща, които недоумявам в книгите


Първо ще започна, като предупредя, че тези неща, за които ще пиша, не са задължително отрицателни или пък такива, към които имам нещо против, те са просто тези, които най-много недоумявам.



1. Безбожно дългите глави.

  Може би вече всеки знае, че имам слабост към кратките глави. Ако в една книга главите са под 6 страници, то е 50% сигурно, че ще ми хареса.
  Макар и някои от най-любимите ми поредици да са с такива безкрайно дълги глави, пак не мога да проумея защо. Толкова често съм виждала моменти, в които една глава е можело да бъде спряна и продължена в нова, както правят повечето средностатистически писатели, но не! Някои просто трябва да пишат глави от 25+ страници, пълни, понякога, с безсмислени описания.  Не винаги, разбира се, но се срещат и такива. Или пък, в една толкова дълга глава се набутват 30 вида действия, описващи едно такова и нещата стават още по-объркващи. Но това, което най-малко харесвам в дългите глави, особено от трето лице, е, че са натоварващи. Самият стил, когато е от трето лице, е в пъти по-натоварващ и по-тежък, защото позволява на автора толкова повече да напише и да обясни, че понякога просто умът ми, колкото и да се опитва, не успява да го побере и по-лошото- натоварва се. 
  Докато дългите глави от първо лице не са чак толкова зле, защото ти мислиш в аз-форма, следователно хич няма да ти е трудно да прочетеш написаното и освен ако няма описания, характерни за третото лице, няма и да е натоварващо. Пък и тук дългите глави се получават предимно от разсейването на героя с други неща, а не от описания на дейността на поне трима различни герои.



2. Слабите героини

  Забележете, че не казвам герои. Когато някое момче/мъж е слаб, не е интересен, не винаги, но някои са слаби, там е работата, обаче, че слабите мъже обикновено са второстепенни и са редки като еделвайсът.
  Обикновено си избирам книги, в които героините са силни, но не винаги се оказва така. Понякога попадам на книга, чиято главна героиня се предполага, че е силна, особено след като резюмето я описва като едва ли не badass, но се оказва, че е ужасно мекотело (Клео от "Паднали кралства" ми се забива в главата точно сега, но да игнорираме този факт за известно време)
  Разбирам, че не всеки споделя моята мания по силните персонажи и че не във всяка книга трябва и може да има някаква женска версия на Херкулес. За мен е важно поне психически да е силна, не е нужно да може да вдига тежести, а просто да има пъргав ум и да не се разпада всеки път, когато срещне трудност. Харесвам героини като Селена Сардотиен, Анита Блейк, Вин (Мъглороден), Мер (от време на време), Роуз Хатауей и други.
  Едно от нещата, които най-малко мога да разбера в книгите е каква е тази мания по слабите, девствени и прости героини. Девственото е едно на ръка, не е важно, но ми се изплъзна, но слабите, без характер и прости героини, които вземат решение просто не са ми по частта. Не мога да разбера защо. В смисъл, разбирам, че те отварят повече възможности за драма, екшън и обрати, ама щом ти трябват повече възможности, значи не си достатъчно добър писател. Особено когато героинята смята, че пази невероятна тайна и се окаже, че просто е преспала с някой (губейки невинността си- КАКВА НЕПРОСТИМА ЗАГУБА!)- това не е никак интересно, когато разбрах аз за това, ми се прииска да вляза в книгата и лично да кажа на краля, че тъпата му малка незначителна дъщеричка е преспала  с някого, когато се е напила.
  Една силна героиня също може да вземе грешно решение, но то няма да бъде така силно разглеждано от мен, защото все пак е човешко да се греши, но слабите героини най-често правят глупави, тъпи и прости грешки, без които една книга би могла да мине и би била даже по-хубава.

(Разбирам, че примерът, който дадох по-горе има специфични отношения и за "времето" и обстановката, в която е написана книгата, но това все пак ме дразни, при положение, че въпросната дъщеря, колкото и да е важна, не е чак толкова. Първоначално си помислих, че е убила някого или е направила нещо непростимо...а то какво се оказа.)

Пак повтарям, че това са мои виждания.



3. Бавното действие/развитие 

  Отново като в 1, макар и едни от най-любимите ми книги да са с невероятно бавно развитие, не мога да разбера защо протакането на нещо интересно е толкова ценено.
  Е, мога, така става по-интересно и в течение на протакането, се запознаваме по-добре с обстановката, света, героите, събитията и така нататък, но отлагането на главното действие е интересно, за мен поне, до тристната страница или в най-добрият случай- 500 и то на някой изумително добър писател (най-голямото изключение прави Брандън Сандерсън с неговите 2000 страници[общо 2 книги]) с изумително добра книга.
  Много автори имат навика да се оплитат в сцени, които нямат смисъл- като ежедневният живот на героите им, но не с някакви действия, екшън и битки, а с нещо повече като най-обикновени интриги и в една фентъзи поредица, фентъзи частта идва нататък, където идва най-яката битки, най-голямата кулминация и най-голямата загуба или cliff-hanger, което е присъщо за начинаещи писатели на дребни бестселъри и на "писателите" на фен и тийн фикове.
 Предпочитам книги с протакане, което не се усеща, понеже всичко, случващо се в книгата има огромно значение, или поне така изглежда- нещо, което да те разтърси, някакви битки, бягане, преследване, няма значение. Идеалният пример, който искам да дам е Стъкленият меч, продължението на Алената кралица
  Не написах ревю на първата книга, на втората не знам дали ще успея, не знам дали ще е и ревю, но ще се опитам.
  Книгата е просто страхотна за сега. Още с началото ме вплете в някакви действия, в екшън, в битки, в интриги и сега, когато се случва нещо важно, макар и само в средата, аз не се усещам уморена от протакането. остават ми още 300 страници и разбрах защо се бавя толкова- искам да й се насладя максимално и да я протакам възможно най-дълго тази книга.
  Отклоних се. Мисълта ми е, че бавното действие и протакането не винаги са хубави и интересни и не разбирам защо трябва да ги има, най-често запълнени с обикновени действия.
А най-малко пък харесвам, когато въпросното протакане е запълнено с главната двойка герои, които авторката знае, че трябва да шипне, но решава да го направи сега, веднага, а не постепенно и накрая слага една битка, колкото да оправдае жанра. Чела съм и такива неща, мога дори да дам пример, но истината е, че харесвам книгите. Най-често подобни неща ме хващат заради обикновеността си, но някои открито ме дразнят.

Преди да съм продължила да говоря още и още по тази тема, ще сложа край на този пост, който стана по-дълъг, отколкото възнамерявах.

1 коментар:

  1. Напълно съгласна съм с всичко, което си посочила и най-вече за слабите героини. Не стига, че са без характерни, ами са и скучни.

    ОтговорИзтриване