неделя, 19 февруари 2017 г.

BG Books Vs EN Books

   _______________________________
   Искам само да отбележа, че
   макар и конкретизирано, аз
   нямам в предвид само една книга.
    _______________________________

  Говорете, каквото искате. Мислете, каквото искате. Имате право на мнение, аз също. Ето защо ще ви кажа следното- хванете ли веднъж една качествено залепена книга, никога няма да искате да я пуснете. Не казвам, че задължително трябва да бъде английска/американска, но със сигурност разликата е от земята, до не небето, а чак до Плутон и отвъд. 
    Чета си аз книгата (не казвам коя и на кое издателство) и решавам все пак да я отворя на най-първата станица, ей така, да я видя отвътре. Дължа да отбележа, че я отварям за втори път. И какво да видя? Виждам въте разстоянието между корицата и страниците така, сякаш съм счупила гръбчето по средата. Единият ъгъл на корицата вече се е разлепил и раздвоил...
    Имаше един период, в който четях предимно книги на английски (в смисъл, копия, които притежавам) и такива, издадени от Ибис. Гледам ги и им се чудя защо не са обелени и защо не са намачкани, раздвоени или накъсани. Не ме разбирайте погрешно, аз пазя книгите си като косата си, но българските са почти невъзможни за опазване, освен ако не ги купиш и никога не ги отвориш, никога не ги сложиш в торба, чанта или на рафта. Не дай боже да ги четеш!
    Не казвам, че няма английски/американски книги, които не се белят, напротив, но имайки предвид колко от българските ми копия са обелени и раздвоени, и намачкани, процентът на английските е много малък, особено като се вземе в предвид факта, че аз се отнасям по еднакъв начин с всяка книга, независимо дали е на български, английски или руски. Просто хванете ли книга на раличен език, усещането се запомня.
   Беленето на гланцираната част на корицата, или както аз го наричам- найлона, не го приемам за нещо, което се случва само с българските ми копия, защото ръцете ми се потят адски много и няма как да си останат залепени, макар че бройката на разлепените найлони се намали адски много с годините. Защо? Имам повече английски копия и чета повече книги на Ибис.
    Както и да е. Като изключим проблемът с кориците и как два пъти като разкрачиш книгата и почва да се разпада, има и друго. Хартията е различна, усещането да я държиш е различно. Не, не говоря за Стъклен трон, лично тези книги ми правят големи номера. Имам ги и шестте (с The Assassin's Blade) на английски и заглавията на пет от тях са изтрити заради ръцете ми, но хартията, корицата, всичко останало е просто на едно много по-високо ниво. Не коментирам шрифта. За послендите години съм чела достатъчно разнообразен такъв, не само в книгите, че просто не може да ме изненадат. Нямам претенции за размера, но имам огромни за страниците.
  Аз мразя тънки страници, това не е вестник, не е салфетка, нито пък Библия. Това е книга, която и без това се купува на български с голяма надценка (Освен Империя на бури за пример мога да дам Гънка във времето, която няма 200 страници, а струва 15 лева, Лабиринтът, който е 300 страници, а струва 17 лева и така нататък), нека поне хартията да е качествена. И не казвам да е дебела два метра, а просто страниците да не са крехки като клетъчна мембрана. Да, има книги на английски със също тънки страници и това също ме дразни, но...
  Имам Крадецът на книги на английски и колкото да не понасям тази книга, корицата е просто уникална, на пипане е...съкровище. Дори приятелките ми, които не четат и не искат и да видят книга й се кефеха...Хареса им самото усещане на прокарат пръсти през тази корица, която не е нито лъскава, нито гланцирана, но това да я докоснеш...Такова усещане човек, който не е пипал английско издание на книга не е изпитвал! Не смятам, че преувеличавам, но дори и да го правя съм на мнение, че със сигурност си заслужава. Който не е съгласен с мен си има свое мнение и аз уважавам това, така че не ме оспорвайте. Знам, че чуждата кокошка е гъска, но или не сте попадали на хубаво английско издание, или просто не виждате това, което виждам аз. Аз съм окей с това, просто исках да споделя моето мнение в този пост, подбуден от лошо залапеното ми копие на книга, която много ми харесва.

вторник, 14 февруари 2017 г.

Обичам дълги поредици. Защо?


  Както и самото заглавие си го казва- обичам дългите поредици. Има ред причини, поради които обичам да чета серии, но ще кажа за няколко от тях.


  Първо ще започна с разбирането ми за дълги поредици. 
  Хари Потър НЕ е дълга поредица.
  Реликвите на смъртните не е дълга поредица. 
 Изборът, Академия за вампири, Кръвни връзки, Стъкленият трон- това не са дълги поредици. 
  За мен дълга поредица означава в нея да има десет или повече книги. Такива са Анита Блейк, ловецът на вампири- текущи 25 книги, Вампирите от Морганвил- 15 книги, Братството на черния кинжал- скоро 15 книги, Кейт Даниелс-  скоро 10 книги, Чарли Дейвидсън- скоро 12 книги, Училище за вампири- 12 книги, В смъртта- 40+ книги, не съм ги чела (още), Малазанската книга на мъртвите - 10 книги (не съм ги чела още), Колелото на времето- 14 книги (ще ги чета някъде в бъдещето) и така нататък. За изключения могат да се приемат серии, чиито книги са изключително дебели, а под това имам предвид над 600 страници. За такива поредици в момента се сещам единствено за Друговремец и Песен за огън и лед, тъй като Малазанската книга на мъртвите и Колелото на времето попадат и в двете категории.
  След като изяснихме това, можем да преминем към моите причини да обичам дълги поредици.


🔴  Героите, както всеки, четящ блогът ми най-вероятно знае и му е втръснало да чете, са най-важното нещо в книгите за мен. Една от причините да обичам дългите поредици, и може би най-важната е, че чрез тези 10+ книги имам шанса да проследя развитието на даденият герой. Обикновено бих предпочела да ги изчета тези романи един след друг, но дори и да не мога, ефектът няма да е по-малък. Наистина много обичам да проследявам развитието на даден главен герой, дори и да са повече, защото когато свърши поредицата я чувствам някак си по-близка за мен, защото героите й са били толкова дълго време част от мен самата... Чела съм за тях, смяла съм се с тях, скърбяла съм с тях...И сега, може да изглежда така, сякаш твърде много се вживявам в нещата и ще кажа, че не е така. Все още съм наясно с нещата, които ме заобикалят. Може би.
  Просто това е най-главната причина да обичам дълги поредици, а ако са завършени, още по-добре! 

_________________
Със сигурност след героите 
точките ми ще са по-кратки.
_________________

🔴 Когато  свикна с дадения свят или обстановка, особено ако наистина много ми хареса, не искам да се разделям с нея и възможността да чета възможно най-много книги в изградената от автора вселена...Е, да кажем, че това е шанс, който не бих изпуснала. 

🔴 Освен това, аз адски много обичам да седна и чета много книги подред и една малка част от мен се дразни на това, че трябва да се съобразявам с какво се чете сега и какво се чете в страната заради блога. От една страна на хората им омръзва да гледат по 20 ревюта на една и съща книга във всеки блог и то за около една седмица. От друга страна, ако напиша ревю на някоя друга книга се чете също толкова малко, колкото ако не напиша никакъв пост. Следователно и в двата случая няма угодия и само се чудя какво да правя. Затова реших да си чета това, което искам.  
  Да се върнем на дългите поредици- обожавам да взимам книга, след книга и да знам, че приключенията на дадени герои продължават, а когато чета urban fantasy аз направо си се разтапям.


🔴 Най-дългата поредица, която някога съм чела е  Анита Блейк, ловецът на вампири, както горе написах, тя е от 25 книги и тази година трябва да излезе 26-тата. Това е моята любима поредица и всеки път щом хвана нова книга сякаш се срещам със стар приятел, така да се каже. Това е една от малкото дълги поредици, които помня в сравнително много детайли, защото обикновено всичко се смесва и не мога да кажа в коя книга какво се е случило, освен ако не гледам имената.

🔴 Друго, за което току що се сетих, докато се обяснявах в любов на Анита е, че дългите серии носят със себе си житейски уроци. Смейте се колкото искате! Така е! Поне при мен и опита ми с Анита и Кейт Даниелс, например. Ще говоря обаче за Анита. Прочетох тези книги, когато бях на 15, по-голямата част от тях- от 1 до 22 някъде. Тогава нямах блог и нямах от какво да се притеснявам, както сега бих имала, ако реша да чета 22 книги без почивка, защото точно това направих тогава. Нека само да кажа, че те ме научиха на наистина много неща и благодарение на тази поредица изградих една част от сегашния си характер. 


🔴Другото, което е, книгите като цяло ме научиха да разбирам хората по-добре и да разчитам езика на тялото и очите, както и някои от техните изражения, но това, зависи предимно от саите хора. Това на страна, поредици като Анита Блейк, Кейт Даниелс, Среднощен ловец и още няколко са ми помогнали в развитието на прозата ми на няколко нива. Това се получава чрез четенето за едни и същи герои, защото се вижда не само развитието на героите, но и отношенията между тях, вижда се развитието на самия автор като човек (поне при Лоръл К. Хамилтън се вижда). Отново достигнах един от онези моменти, в които просто не мога да се изкажа така, както бих желала.
_____________________________
Само аз ли забелязах, че се 
въртя около едно и също нещо?
_____________________________

   Може би някъде в този пост сте се запитали "Но не й ли омръзва да чете за едно и също?!" и аз ще отговоря, че не, не ми омръзва, защото далеч не чета за едно и също. Вярно, героите са си еднакви през цялото време, но както вече казах- наблюдава се развитие, има различни сюжети, засягат се различни истории и стават нови интриги. Освен това, ако на първо време не ми е интересна дадената поредица, защо изобщо да я продължавам?
   Бих могла да пиша още и още на тази тема, но както виждате- въртя се в кръг. Накратко казано- обичам да чета дълги поредици заради героите (и заради малко други подробности.)

събота, 11 февруари 2017 г.

Бризингър - Кристофър Паолини

    Преди около две години прочетох Ерагон и Първородният, но след това повече не се докоснах до тази страхотна поредица. Сега, 2 години по-късно мога да кажа, че най-накрая се върнах към нея и съм наистина много доволна от третата книга.
  В поста си с 3 причини да прочетете Наследството на Кристофър Паолини споменах най-главните неща за книгите като свят и стил, затова няма да наблягам на тях тук, а на впечатлениета ми от тази трета книга.
  Накратко в типичното ми начало- стилът на Кристофър Паолини е лек и приятен, особено като се има предмед, че жанрът е хай фентъзи. Лесно се чете и има страхотни описания на мечове, които просто обожавам. Изключително много ми хареса да чета тази ужасно дебела негова книга и то на английски. Предполагам, че една от причините да я забавя толкова е, защото смятах, че ще е голямо предизвикателство, но реално не беше. Повече подробности по стила и света в поста
  Имам само едно ревю от тази поредица и то дори не е истинска рецензия, а е направено по английските "правила", когато трябваше да го пиша за домашно затова изобщо не е добре. Както и да е. За какво ще говоря? Някак не върви да почна да разсъждавам за героите така, сякаш е първа книга нито пък да тръгна от средата, та не знам. Ще бъде както се получи.
  Ерагон официално ми става сред любимите герои. Той е просто страхотен.
  Книгите дават шанса да се проследи развитието му от началото на поредицата до сега по един изключително добър начин, който го показва във всяка негова светлина. Ерагон е далеч от перфектен и далеч не е най-добрия или най-силния воин, но  съдбата на цяла Алагезия зависи от него по стечение на обстоятелствата. Харесва ми как е изграден и проблемите, които има, как до последно не иска да убива и се старае да не се превръща в едно от чудовищата, срещу които се бори. Той е изключително умел в битките, силен е и много находчив.
  Едно от нещата, които най-много ми хареса в Бризингър (и в поредицата като цяло) е как е изградена връзката между него и Сапфира, чието име се произнася Сафиъра и не идва от сапфир, но българският превод... Както и да е. Техните отношения са показани и развити и в четирите книги със сигурност, но това, което видях сега ми хареса изключително много, защото те са преминали през толкова много предизвикателства заедно за краткото време, в което се познават и са станали изключително близки. Обожавам да чета за добре развити връзки и това е една от причината да оценя книгата толкова високо. Това ми направи силно впечатление, защото когато са заедно Ерагон и СаФИЪра са по-силни (и забавни), а когато са разделени се усеща как си липсват. Имаше дори две глави, в които беше показана страната на Сафиъра и много ми хареса. Кристофър Паолини е предал връзката им по изключително умел начин.
  Вече споменах за описанията на мечовете и смятам да отделя този кратък параграф за всички описания. Аз просто заобичах тези описания на оръжия, най-вече на мечовете в книгата! Те са описани толкова детайлно, че просто няма как да не им се насладиш, а аз дори не обичам описания! Освен това много харесвам как описва битките и действията...абе просто всичко! Описва, описания, описал...не знам с какво да го заменя, хаха!
  В Бризингър Аря няма много голяма роля, но пък аз продължавам да я харесвам. Нейното име също не се произнася така, а Ария, но на кого са му притрябвали дългите гласни. (Алагейзия също.) Да се върнем на елфката (елфинята? Звучи като графиня.) тя е сред любимите ми в поредицата, понеже макар и малко дръпната е силна и страхотна героиня, която е много добра приятелка на Ерагон.  
  Идва време за една героиня, за която имам противоречиви чувства, защото от една страна разбирам причините й да действа по този начин, но от друга страна никак не одобрява и това е Насуада. Макар и да е добър и много находчив владетел, тя изключително много ме дразнеше с отношението си към Роран, братовчедът на Ерагон, който тя възприема като заплаха. Отново казвам, че разбирам напълно причините й и има логика, но това не означава, че трябва да харесвам факта, че изправя единствената жива роднина на Ерагон в смъртна опасност всеки ден.
  Като стана дума за Роран- той също е невероятен! Още от Първородният започнах да го харесвам, макар и тогава да не бях очарована от факта, че се налагаше да чета и за него, защото обикновено не ми харесва в книги, в които първо се е разказвало само за един герой да се натъпчат още няколко, но този път останах очарована. Роран е наистина силен герой, но не просто по характер, но и по...ами физика. Той е умел самоук воин, на който много хора (и не само) дължат живота си и точно затова не ми харесва как се отнася Насуада с него, защото вместо да го поздрави, че не се е подчинил на необмислено дадена заповед и е спасил животи, той бива наказан, но пък всичко се нарежда накрая.
  Една от многото причини да харесвам тази поредица е, че има много пътуване. Във всяка от книгите героите, най-вече Ерагон и Сафиъра, кръстосват континента и посещават различните местностти като владенията на джуджетата и тези на елфите, срещат различни личности и много опасности. Изключително много обичам книги с пътуване, стига да не е описано прекалено тежко, а тук не е.
  В едно от тези малки пътешествия, отново се срещаме с Оромис и Глаедр (или Глаедър? Гледр? Глейдър? Glaedr), от които за пореден път Ерагон и Сафиъра научават много за същността си на Дракон и Ездач, за техните способности и така нататък. Дори се разкриват някои много важни неща, откоито зависи бъдещето на цяла Алагейзия. (Пиша имената приблизително така както се изговарят, има си речник в края на книгата.) Досетих се за развитието на някои неща и все пак събитията в Елесмера бяха наистина поучителни за Ерагон и Сафиъра и доста интересни за мен да ги прочета.
   Мога да кажа, като се повторя за сетен път, че Бризингър със сигурност ми хареса адски много, насладих й се изцяло и беше удоволствие за мен да прочета това така дебело копие, което си купих преди толкова време. Със сигурност препоръчвам поредицата, особено ако сте фенове на дракони и много битки, както и на добре изградени светове с техните си езици, различни индивиди и зли, тиранични владетели.

сряда, 8 февруари 2017 г.

3 неща, които понякога не харесвам в книгите


  Осъзнах, че това малко прилича на клишираниоте тропи, но не е с такава цел направено, тъй като създадох черновата преди да науча темата на Top 5 Wednesday. 
  Преди да започна ще обясня името на поста. Защо понякога? Има книги, в които някои от нещата, които съм написала, че не ми харесват са изградени и/или написани по такъв начин, че просто няма как да не ми допадне. Например с описанията- ако е книга на Брандън Сандерсън или Лоръл К. Хамилтън, ако ще и 100 последователни страници само описания да са, ще ги чета не просто с интерес, ами с голям кеф. Разбира се, тези автори и моменти не са много.

1. Многото описания

  Изобщо не харесвам описания. Не ми пука на какво са- на хора, места, животни, обстановки, история, действия или ако ще и да са преразказана пряка реч- ако са повече от 2-3 параграфа на мен ми доскучава. Вече споменах, че има изключения, дори са повече от гореизброените случаи, но съм срещала такива сухи описания, такива плоски стилове, че просто не е истина. Един от любимите ми моменти е когато се опитах да чета Тютюн. Щях да умра от скука на 2-рата глава.
  За мен действието винаги се е изразявало в пряката реч, колкото и да е странно. Обичам да виждам разговорите между героите и техните взаимоотношения, които да са комбинирани и обвързани с описания.
  (Иронията е, че като се разпиша, мога да описвам със страници и то не задължително нещо важно, но това се случва само като разказвам от първо лице.)
  Описанията, написани в първо лице са ми по-лесни за четене и са значително по-леки (зависи от стила), отколкото тези в трето лице и затова мога да се примиря с тях.

2. Слабите и/или младите герои

  Не за първи път казвам, че героите са най-важното нещо за мен в книгите. Те са на първо място в критериите, по които оценявам книгата, особено ако се колебая за нея. Издразни ли ме някой герой и ако не направи нещо после, с което да го компенсира, смятайте, че съм махнала някоя звезда, а на твърде слабите или твърде младите герои в YA жанра аз просто веднага махам звезда, защото за мен до 15 години трябва да се считат за middle grade книги, а не YA. Въпреки че в последно време дори 12-годишните изглеждат по-женствени и по-големи от мен ("предимството" да си нисък) за мен тинейджърите поне до 15 години не са адекватни герои за YA жанра, в който има немалко сексуални намеци и колкото и да знам, че "перверзнотиите" са на мода още при 10-11-годишните, не ми харесва да чета за мъници с такъв език, намеци и не дай Боже- действия. Все пак книгите са утопични (дори антиутопиите [мда, оксиморонен израз]) и просто има някои неща, с които не мога да се примиря. (Нямам за цел да обидя никого. Има някои осемнадесетгодишни, които са супернезрелите и 15-годишни, които ти говорят така, сякаш са на 30.)
  Като изключим сексуалното, аз просто не смятам, че едно 15-годишно момиче/момче е достатъчно зряло, за да се справя с проблемите на света. Тук не споменавам Пърси Джаксън, защото той се смята за детска книга (и приключенска) и нека си го признаем- такава си е, но Рик Риърдън пише по такъв начин, че на всека възраст да й се хареса- нещо, което не е често срещано и не всеки го умее. Но няма да говоря за Пърси сега. Просто казвам, че някои герои са твърде млади за нещата, които им хвърлят авторите, а ако и самите писатели не ги изградят добре...Опази, майко!
  (За младежите визирам предимно Легендата на Мари Лу.)
  Относно слабите героини, не мисля, че има списъл да коментирам. Не  мисля, че има хора, които да не знаят и какво значи безхарактерен герой или плосък, нерешителен, досаден, дразнещ и тъп. Нищо не ме дразни повече от герой/иня, който взима прибързани решения, основаващи се на емоции предимно.

3. Силният hype

    Това не е нещо в самите книги, а по-скоро резултат.
  Не ми харесва, когато се прочуят твърде много и твърде бързо, особено новоизлюпилите се, понеже това някак си намалява желанието ми да ги чета или пък, дори и да искам да ги прочета го правя някак почти неохотно. Когато романите са с твърде много hype, свалям стандартите си, понеже очаквам, че повечето са надценени, от което следва, че най-вероятно ще остана по-впечатлена, отколкото би трябвало, например. Възможно е и обратното- очаквам някоя книга супер много, само за да се разочаровам (Крадецът на книги, Самодива, Carry On, примерно).

понеделник, 6 февруари 2017 г.

The Procrastination Tag

  

  Вчера ми хрумна една хубава идея за пост, но не си записах и...забравих. Днес си играх да преведа един таг само за да осъзная, че вече е правен, макар и преди много време и от по-малко блогъри, но не ми се занимаваше да проверявам кои са го правили и кои не. Затова реших да прибегна към това, на което бях тагната от Теди. Да си призная, изобщо не разбирам смисъла и целта на тага, но нямам какво друго да пиша, затова ще скалъпя кратък списък от неща, които правя, когато реша да отлагам каквото и да било. (В случая това е ученето по най-омразния ми предмет- географията и пускането ан съдомиялната.)

  • Чета- най-добрият начин да отложа нещо е чрез четене на книгата, която ме е хванала в момента. 
  • Фейсбук- много често се разсейвам с news feed-а си във фейсбук и макар да няма кой знае какво толкова за гледане, аз пак си скролвам надолу, отварям си разни работи и харесвам и споделям снимки.
  • 9gag- вляза ли в този сайт, отива най-малко един час.
  • Instagram- тук отиват от 1 до 3 часа. Има толкова много снимки, толкова много книги, толкова хубави профили...
  • Правя снимки- така, аз нямам професионален фотоапарат, с който да правя невероятни и красиви професионални снимки (нито много "реквизит", понеже не колекционирам боклуци), но за сметка на това пък много обичам да си снимам книгите, експериментирам с различни подредби и снимам от различни ъгли, а после ги обработвам...така че отива много време. Обикновено с Instagram отлагам ученето и прибирането вкъщи.
  •  Ям- не мисля, че има какво да коментирам тук. Мога да се наям за 5 минути и за 5 часа.
  •  Слушам музика- не го правя често (ШоК!), но когато се заслушам отива толкова много време...
  •  YouTube- независимо какво гледам в този сайт отиват не 1, не 2, а поне 3 часа, че и повече. Особено ако се загледам в някой booktuber, който показва книги, haul-ове, unboxing и такива неща...Както и различен вид книжни vlog-ове. Това просто е една от най-големите причини да отлагам толкова много неща.

  •  Мързел- дори не мисля, че е нужно да коментирам.
  •  Нежелание- тук също няма кой знае какво за казване.
  •  Пренареждане на рафтовете - стане ли дума за някакво задължение, аз веднага започвам да си пренареждам рафтовете, за да го отложа възможно най-дълго.
  •  Блог постове- в момента имам да уча по география, но се занимавам с този пост...

  •  Сериали - почна ли да гледам нещо...не спирам.
  • Goodreads - започне ли някакво търсене на книги... Или каквото и да е свързано с книги...
  •  Теглене на книги - наскоро открих един сайт, в който качват най-новите излезли книги изключително бързо и като човек, който иска да има всичко ново, което няма да прочете скоро, бързо скачам, за да си ги изтегля и макар да знам, че надолу са си все същите романи като преди, обикновено продължавам да скролвам и да ги разглеждам докато не мине поне един час... Като си науча по география и пусна съдомиялната ще видя дали има нео ново. А може би преди това...
  • Смятах да..., но забравих...- това е едно оправдание, което често ми се налага да използвам, защото аз винаги смятам, но рядко не забравям да направя нещо, защото чрез това смятане отлагам.


Най- вероятно мога да добавя още неща към списъка, но не мисля, че е необходимо. Поста се получи бързо и успешно и сега остава само да го пусна, хехе. Кого да тагна? Всеки, който смята, че няма да го отлага толкова дълго, колкото мен, хаха!

събота, 4 февруари 2017 г.

3 причини да прочетете "Наследството" на Кристофър Паолини

  От сряда чета Бризингър, който е третата книга от цикълът Наследството на Кристофър Паолини с първа книга Ерагон. На английски и четирите са доста дълги в джобните издания, но не се оплаквам, тъй като са значително по-евтини от българската цена преди намалението, когато си ги и купих.  Едва преди няколко дни осъзнах, че това е първата хай фентъзи поредица, която някога съм докосвала и точно затова реших да направя този пост.

1. Евтини са

Знам, че това не е най-добрата причина, с която мога да започна, но гледам, че напоследък цикълът се продава за по 9,95 всяка, следователно вместо 68 лева общо ще дадете само 40, ако решите да си ги вземете, ако тиражът им вече не е изчерпан, разбира се. В Сиела във Варна все още си стоят и всеки път щом мина ми се ще да си ги бях взела на български, защото последните две седят на рафта ми от векове, а не съм ги прочела и са едни такива дребни и не си отиват с останалите, но не се оплаквам. Както казах, на времето (преди 2 години някъде) си ги взех евтино, а сега са направо без пари. Къде ще намериш сносна книга за 10 лева?

2. Светът + начин на писане

  За разлика от повечето хай фентъзи книги, тук стилът е сравнително лек, лесен за възприемане и не е скучен. Дори началото не е чак толкова бавно, колкото в останалите и аз изключително много го харесвам, защото бързо се свиква с него. Като цяло и четирите книги са по 400-500 страници, което е много добре, тъй като не стават тежки и скучни. Освен това Кристофър Паолини е написал Ерагон, когато е било малко по-малък от мен и е продължил с поредицата си после и аз просто се прехласвам по начинът, по който го е направил, защото всичко е изградено изключително добре.
  Светът е завършен, има си история, раси, политика и честно казано помня повече за книгите, които четох толкова отдавна, отколкото за някои от по-новите. Наследството е запомняща се поредица, особено ако човек си пада по дракони и подобен тип книги. 
  Харесвам ми фактът, че сюжетът е и непредсказуем, но по един такъв начин, че подозираш, че нещо ще стане с определен герой, но не знаеш точно какво докато не бъде разкрито. Просто много ми харесват книгите, макар и още да не съм завършила поредицата. Тя е лека, приятна и винаги пълна с екшън.

3. Героите + действието

  Както вече казах, не започва чак толкова бавно, колкото повечето хай или епик фентъзи книги. Тя е пълна с действие, здрав екшън и бойни сцени, които са много добре описани. Помня колко ми харесаха описания, когато Ерагон се учеше да се бие с меч и да използва магия. Изключително много обичам книги с битки и походи, а когато са написани по начин още повече ми харесват, а Кристофър Паолини ги предава изключително хубаво.
  Героите също са добре изградени, особено Ерагон, който изключително много харесвам. Вече не помня на колко е години, само знам, че е доста млад. Мисля, че е по-малък от мен, хаха.
 В Ерагон се разказва само от неутрална гледна точка от негова страна, но от Първоодният нататък се включват страните на Роран и Насуада, ако не се бъркам за второто. Това дава шанс не само да се опознаят тези двама герои повече, но и да се видят другите персонажи през техните очи, което е много интересно, защото всеки вижда всеки по различен начин. Така са ни показани различните страни на героите и да...Поне така ги виждам аз нещата и затова ми харесва толкова. 

  Като цяло, когато нещо ми допада не мога да се изразявам толкова добре, колкото бих желала. Всичко, което ми е необходимо да кажа в такива моменти е, че ми харесва и точка. Затова не пиша ревю на всяка книга, просто не мога и това се отразява зле на блога ми.
  Както и да е. Това със сигурност не са единствените причини, дори се водят 5, но поотделно нямаше да изглеждат така добре, както са заедно. 
  За мен книгите наистина си заслужават и макар да съм чувала, че някои ги намират за скучни, аз започна ли да ги чета, не мога да се откъсна от тях. Просто съм на училище и нямам възможността да се зомбирам така, както обичам, но смятам сега да го направя.

четвъртък, 2 февруари 2017 г.

Full series that I own and have read #2


  Напоследък нещо много съм се отпуснала и дори не си спазвам правилно графика. За жалост, другия срок преминавам втора смяна и нямам идея по кое време на деня ще пускам новите неща, понеже сутрин обикновено не си включвам компютъра. Все ще го измисля. 
  Сега чета Brisingr, който на английски е 1094 страници, така че известно време няма да има ревюта. Най-вероятно половината от февруари ще се състои от различни постове от този тип, за които обикновено ужасно ме мързи, но...


1. Хрониките на Кейн

  Това, както може да се очаква, е една от любимите ми трилогии, защото 1) е писана от Рик Риърдън; 2) включва египетска митология; 3) има ужасно много хумор и екшън и 4) това е Рик Риърдън. Прочетох ги преди да създам блога си, така че нямам ревюта, но аз всъщност не мисля да давам линкове към тях, ако някой е любопитен, обаче, може да потърси рецензиите на останалите в търсачката на блога ми вдясно.


2. Разбий ме

  С тази трилогия имаме една love-hate relationship. Помня как като четях Разбий ме не знаех дали да я харесвам или да й се дразня, но в крайна сметка си останах с някакви смесени чувства, защото хем ми харесваше, хем не. После в Разнищи ме се ядосвах наистина много на Джулиет и на това, че адски много ревеше, въпреки че Кенджи е един невероятно забавен герой, от който всяка книга се нуждае. Възпламени ме ми хареса най-много, защото Джулиет се взе в ръце и Уорнър се появи и просто всичко се оправи. Ако не се лъжа, имам ревю на последната.


3. Аз, вещицата (Трилогията Ол Соулс (All Souls))

Тази също е сред любимите ми трилогии, които съдържат от всичко, което харесвам по малко. Истината е, че до известно време гледах на нея доста отрицателно, защото бях останала с погрешното впечатление, че има твърде много описания и твърде дълго резюме, за да е добре, но бързо бях опровергана, когато почнах да я чета. Не си спомням много добре, но мисля, че доста бързо се сдобих с останалите две книги, след като бях започнала първата. Лошото на копията ми е, че са много крехки и през две страници са накъсани на поне две места, сякаш някой е тръгнал да ги реже, минал е половин сант и се е отказал.


4. Опасни сънища

  Имам ревю на всяка от книгите. Честно казано, вече не помня дори за какво става дума в тях. Нямам идея защо, помня някакви откъслечни моменти като някаква любовна драма и някои перверзни коментари, които са доста забавни. Помня лека депресия и явно нещо за сънища...Абе имам някакви спомени, но не особено добри. Сещам се, че ми бяха харесали, така че...


5. Хари Потър

Качеството на снимката беше по-добро на телефона ми, но какво да се прави.
Няма да коментирам нищо за Хари Потър, защото лудите му фенове и самата му писателка, с целия този hype, който пак започна усилено да се върти около него, съсипват хубавите книги по мое мнение и то не за друго, а защото накъдето и да се обърна виждам Хари Потър. Харесвам го, но не съм обсебена и ми омръзна от него.

    Това е втората част от този тип постове, от които имам още два, а току що се сетих, че не съм записала Гневът и зората никъде :D Тези дуологии са такава рядкост, че и Легендата не съм записала- грешка, която ще поправя почти мигновено! Може би за следващите постове трябва да видя какво имам на задните редове на рафтовете си, хаха!

вторник, 31 януари 2017 г.

January Wrap Up


  Този месец се оказа по-успешен, отколкото предполагах, но на мястото на тези последни три книги сигурно щеше да е само една, ако наистина бях се хванала да чета Окото на света.
(Заглавията пак са линкове.)


   За всяка следваща книга на Сара Дж. Маас казвам, че й е най-добрата, но тази със сигурност просто ме разби, съсипа и унищожи повече от ACOMAF. Когато я прочетох не успях да кажа нищо и сега не мога, но пък ще споделя нещо друго. Тази книга е пътувала сигурно повече от мен. Първо от Amazon до Фердкирхен в Германия, после със самолет към София, с автобус във Варна, стоя на рафта ми два месеца, после пак в автобус към София, в самолет към Мюнхен и в кола към Фердкирхен и обратно- от Фердкирхен, после със самолет към София  и с автобус до Варна.


  Тази книга е страхотна! Успях бързо-бързо да я прочета и за пореден път съм много доволна от Рик Риърдън.


  Това беше едно неочаквано добро четиво, което наистина не мислех, че ще ми хареса чак толкова.


 Подобието ми на ревю може и да не е добро, но историите са.


  Този път не смятах, че  е нужно да пиша ревю, нямаше как да го направя, но ако щете вярвайте, Джемина е по-добра от Илумине, поне според мен. Има също толкова много екшън и добре замислен и оплетен сюжет и хубави картинки! Хех! Освен това има и една идея повече текст, но със сигурност си заслужава.


  Амиии, споделих си мнението по това.


  Поредната главозамайващо добра книга на моя любим писател!

8. Нова пролет

 Това ми беше убийствено скучно, но пък си харесах Лан. Това е прелюдия към Колелото на времето, но както ми каза Юлия, можех да мина и без нея. Изгубих адски много време, в което можех да прочета книга и половина, за да прочета 100 страници без никакво съществено и интересно действие, освен частите на Лан.


  Страхотно продължение на Дете на пустинята, което ме изненада приятно, най-вече защото не очаквах нищо от него- не помнех нищо от първата, хах.

10. A Thousand Nights

 Амиииииии, не знам какво да кажа. Прочетох някъде, че била по-добра от Гневът и зората и я започнах с див интерес, но ми беше скучна и почти безинтересна. Да, имаше си своите плюсове, но далеч не притежаваше толкова много действие като Гневът и зората. Ако я бях прочела преди нея, най-вероятно щях да й дам от 3 до 4 звезди, но сега просто нямаше шанс. Историята е наистина хубава и героинята си има цел (но не и име), но имаше неща, които просто ми липсваха.


  Току що я завърших и ми се ще да не бяха всички с изчерпан тираж и зарязани на четвъртата, че да мога да си ги купя и да ги прочета всичките! Сега ще трябва да ги издиря и да ги изтегля.

  Това са книгите, които прочетох този месец и се радвам, че най-сетне ще си пусна един такъв пост съвсем навреме. По принцип исках да започна Пасажер тази седмица, но нещо се бави с излизането си, така че нямам идея какво ще чета оттук нататък, освен че смятам да имам поне една дебеличка книга и може би поне да започна Окото на света. Този месец ще ми е наистина притеснен и няма да се учудя ако имам по-малко постове (знам, че все казвам, че ще имам малко и накрая са 10+, но...) понеже ми предстои интервю от един от университетите и IELTS, за който много се притеснявам. Какво друго? В три тазгодишни book haul-ове видях Името на вятъра и го сметнах за знак, затова се надявам най-сетне да я прочета, за да си взема следващата, защото заглавието много ме радва- The Wise Man's Fear.

(И като нещо последно, но не на последно място, искам да кажа, че в МОЯ блог споделям само и единствено МОЕТО мнение, което може да е ПОЛОЖИТЕЛНО, ОТРИЦАТЕЛНО ИЛИ И ДВЕТЕ и аз НЕ съм задължена да се аргументирам и да доказвам, че съм права, защото не се опитвам по никакъв начин да ви наложа СОБСТВЕНОТО си мнение върху вас. Не приемам коментари от рода на "Аргументите ти не са достатъчни", защото аз не давам аргументи, че да ви убедя, а споделям мнение и казвам ПРИЧИНАТА дадено нещо да ми е харесало или не. А каква е тя, сама си решава. Породено от недоразбрал коментар във фейсбук. Не ми оспорвайте мнението, то е мое.)

неделя, 29 януари 2017 г.

10 разочарования за 2016


  Никога не е късно да споменеш нещо за миналата година. Ще си го повторя, докато се убедя, че е вярно. Реших да направя този пост, защото нямам за какво друго да пиша и колкото и да ме мързи, все нещо трябва да излезе от мен днес.
  Няма да ги подреждам по възходящ или низходящ ред, а по-скоро от най-скоро прочетени до към тези в началото на годината, ако стигна до там.
  
893136
 1. Крадецът на книги


Една така хвалена книга, която не успях да изтрая. 
Изглежда, че всички я харесват, чувала съм какви ли не неща- колко красиво била написана, каква невероятна история и тем подобни. Аз умирах от скука през цялото време. Отначало ми беше интересно и исках да видя какво ще се случи, но после разбрах, че това е поредната книга за всекидневния живот на някакви хора в миналото, който не ме интересува. Нямаше действие от типа, който си представях, писането не беше нищо особено и единствените моменти, които ми бяха интересни бяха с онзи евреин, които бяха достатъчно малко, за да ми писне от нея. Действието до толкова са повтаряше в целия роман, че ако прочетеш първите 100 и последните 100 страници няма да изтървеш нищо важно...защото няма такова.

2. Домът на мис Перигрин за чудати деца

  Очаквах нещо зловещо. Очаквах нещо интересно. Очаквах нещо различно.
  Получих скучно, предвидимо и извратено.
  Сега, не ме разбирайте погрешно. Харесвам извратеното, ако става дума за убийства, но когато главния герой се влюби в бившата на дядо си, свалям не една, ами две звезди, а когато действието идва в последните 50 страници... Мен ако питате, тази книга трябваше да се състои само от снимки и от 150, максимум 200 страници текст. Първата половина на книгата спокойно можеше да липсва, нямаше да се изтърве нищо, а обикновено казвам, че една книга не може без която и да е част. Една хубава книга. Тази не беше такава, беше лека, да, но изключително предвидима и ако я бях прочела, когато бях на 13-14, най-вероятно щеше да ми хареса, но...
  Очаквах повече, получих по-малко и дори филма няма да гледам.

3. Легендата

За тея дори не ми се говори.
Скучни, предвидими, еднообразни.
Глупави герои, скучен стил на писане, смешни "обрати".
26196299Твърде много излишни приказки, смехотворни описания и както би казал дядо ми- язък за хубавите корици.

4. Carry On

  Самата история е хубава и сладка, както всяка друга на Рейнбоу Роуъл, но дотам. 
  За да стигнеш до най-интересното, трябва да прочетеш 300 страници едно нищо, после имаш 10 страници хубаво и пак 200 страници скука, накрая имаш 50 страници претъпкан, претрупам, нагъчкан екшън със смехотворен край на книгата, което би ти харесало, ако четеш активно от една-две години и нямаш особен усет към фентъзито. 
  Или пък ако сте слепи фенове на авторката, пак ще ви хареса... Изобщо не споменавам LGBT мотива, тъй като и той не е изграден добре.

208776695. The Singular and Extraordinary Tale of Mirror and Goliath

  Не ми се търси българското заглавие, не си и заслужава.
  Това се води adult horror, но ми прилича повече на жалък опит на някой от alle.bg да напише хорър. 
  Историята започва интересно и завладяващо, имам изключително голяма слабост към дребните силни същества, без значение дали са деца или не, и големите им защитници. Очаквах, че ще има описана връзката помежду им, малко повече битки и дори да бъде по-магическа, но тази приказка, не е за Мирър и Голиат, а за Джон. Това не ми хареса, заглавието е за едни хора, то се разказваше за други. Това е най-големият ми проблем с книгата. Иначе е много хубава...ако се казваше Как Джон Лъвхарт стана зъл или нещо подобно.

184907216. Островът на изобилната любов

Дори не искам да коментирам.
Това продължение развали хубостта на първата книга, развали любовта, връзките, приятелството, всичко!
Единственото хубаво бяха новите герои.
Главната направи изключителни грешки, отвратителни, типични за тъпи и наивни тинейджъри, любители на драмата и вниманието.
Това е едно от най-големите разочарования и за пореден път нещо отвратително и с такава хубава корица. Мъжкото там има рога? Защо? Защото не е същия като от първата. 

286928977. Самодива

  Как може да напишеш такава изтъркана идея и да я издадеш?
  Как може главната ти героиня да е на 18,  двамата братя (да, вярно прочетохте) да са на по 28 и 30 години? Нека само да спомена, че никога не бих се хванала с някой, който е с 10-12 години по-голям от мен, ако ще и да съм на 30. А сега съм на 18.
  Освен това, може да си мислите, че в Самодива има самодиви, но няма. Има само споменаване, легенди и в пролога. Ако ви се плащат 15 лева за хубав пролог и една обикновена любовна история с малко фентъзи за вкус, давайте. Мога да ви изброя около 50 книги от този тип, издадени от 2004-та до 2010, защото тогава бяха на мода.
Това е любовна история с фентъзи рамка, която има изтъркани и клиширани елементи- любовен триъгълник, с братя, ново момиче в нов град, нещо мистично, мистериозни с братята. Обърква ги при това и някои изрази, които са смехотворни. И пуловер в топло време.

161011288. Петата вълна

  Това е една от най-объркващите книги, които човек може да прочете.
  Има толкова много гледни точки, че се получава едни мишмаш от герои и гласовете им.
  Със самата история също имах проблеми, макар и вече да не ги помня. 
  Да не говорим, че в края на книгата всичко става още по-объркващо, защото авторът спира да казва коя глава от чие име се разказва и трябва сам да се досетиш, а те героите са около 5. No problem..



104705289.  The Broken Kingdoms

  Изключително много харесах The Hundred Thousand Kingdoms и се надявах и тази да ми хареса, исках да ми хареса, защото самата идея е очарователна, но...
  Много ми хареса, заобичах я, докато я четях, защото е за един лош герой, който толкова исках да видя как се преобръща и се научава да обича, някого другиго освен брат му и сестра му.
  Но тъкмо когато всичко стана изключително хубаво, тъкмо когато той се беше научил да обича и така нататък...нещата бяха провалени и наистина не ми харесва какъв край е избрала писателката, защото е отвратителен. Затова е толкова разочароваща книгата.

2485113610. Lady Midnight

  Не ме разбирайте погрешно, харесвам тази книга, но тя е много слаба в сравнение с Град на небесен огън, както и с Адските устройства. Изключително слаба. Защо?
  Защото се предполага, че Джулиън трябва да е най-секси ловецът на сенки на всички времена, тоест трябва да го харесвам и да точа лиги по него така, както правя с Джейс, Уил и Джем. Но не, през по-голямата част от книгата аз го съжалявах. Съжалението не е равно на почит, сексапил и точене на лиги. Не, съжалението означава, че ми е жал за него и че му съчувствам затова, че трябва да се грижи за всичките си братя и сестри.
  Имаше нещо сбъркано и в Ема, нещо, което не ми хареса, но не мога точно да го опиша все още. Но е устата, което хем добре, хем не чак толкова. Но да, дори самата история ми се струва леко слаба, но ще видим какво ще стане със следващата книга. 
  Просто тази не успя да задържи интереса ми достатъчно.

Е, точно 10 книги са ме разочаровали плюс-минус една-две, към които съм неутрална. Може и да направя пост за книги, които са ме впечатлили, но те са повече, отколкото мога да запомня.

петък, 27 януари 2017 г.

Traitor to the Throne by Alwyn Hamilton (EN&BG)

  An ARC has been kindly provided by Faber and Faber Ltd via NetGalley in exchange for an honest opinion. (It was actually a wish come true. Literally.)

I didn't expect this to be as good as it was. It still had its flaws as the first book but it was even more enjoyable.

Traitor to the Throne is an amazing book full of action from the beginning to the very end and Amani is even better than before. This sequel to Rebel of the Sands was a pleasant surprise and a very enjoyable read. 

From the beginning, we are thrown in on a mission of Amani's where things go down as expected and she has to fight her way out, freeing the area she is in. The action and descriptions caught me in the book and after that, I couldn't put it down. I am so impressed with the development of this book that I am struggling really hard to review it right now. (Besides, I read it yesterday.) The plot was still predictable to me but there were a couple of twists I didn't see coming. It is very well-developed and it is worth reading. As I said, the difference in her writing is visible (or it could be the fact that I read it in original this time).

I am not good at giving comments on the plot so I will just move on to the characters who are one of the most important things in books for me.

I don't remember anything from Rebel of the Sands. Nothing. Nada. When I started reading this sequel it was like I was reading a separate book and I am really impressed with Amani. By the time I've read around 50% of it, I've already remembered most of the first book so I saw the development of Amani. I love her. She is strong and I liked the way she talked about always getting into danger. I am really fond of her fighting skills and the way she picks up bits and pieces of everything she isn't familiar with and becomes almost an expert in these areas (I am exaggerating of course). There are some obvious things she is oblivious to but I cannot really blame her because it is easy to observe and a whole lot different to actually participate in all of this. Anyway, Amani is a character I love and she didn't even once anger me like some heroines do. (There were some expressions that weren't appropriate but I highly doubt somebody else would pay them any attention at all.)

Tamid was utterly useless here as was he in the first book. But whereas he was the reason for a little twist in Amani then, here he just got in the way of the Rebellion. I didn't like him then, I don't like him still. He is too weak to be worth even a word. 

Rahim is an interesting character I didn't get to know really well and I really hope that I will meet him again in the next book and get to know him because I am impressed with him. I will say nothing further in order to avoid spoilers.

I really like Shazad, her strength, her loyalty to Amani and how she always watches her back. I couldn't like a side character more even if I wanted to.

There is a lesson in surviving that everyone in the Rebellion needed in my opinion. It is a little harsh but I think that this will help them win unless Alwyn Hamilton hasn't got something else on her mind. 

I really liked the Sultan which might be surprising but I love a well-written villain and he has potential in him for being one. I love the way the author has captured his personality, he is very clever and I just couldn't help myself but grow fond of him. 

Traitor to the Throne is even better than Rebel of the Sands, there is action, battles, love, betrayal, some unexpected twists and more! I totally enjoyed it and I can't wait for the next one because this ending was just epic!

✸✸✸✸✸

  Наистина не очаквах това продължение на Дете на пустинята да бъде толкова добро, колкото се оказа.
  Изменница на султана е една страхотна книга, изпълнена с екшън от началото до края, а Амани е дори по-добра от преди! Това продължение е една приятна изненада и изключително пиятно четиво.
  Книгата започна с една мисия на Амани, която по естествения ход на нещата се обърква наистина много и й се налага да си пробие път извън територията с бой и да освободи мястото. Това веднага ме хвана и задържа вниманието ми до края, защото не очаквах да има толкова много действие още от началото и останах наистина приятно изненадана и очарована. Много съм доволна от това, което се е получило и развитието със сигурност може да се види и усети (а може и да се дължи на оригиналът, който сега прочетох, а не превода). Сюжетът, както и в първата книга беше предвидлив, но имаше места, на които обратите ме изненадаха наистина много. В цялата книга Олуин Хамилтън показва тъмната си страна на писател, която беше само леко загатната в първата книга.
  В началото не помнех нищо от Дете на пустинята. Нищичко. Беше все едно да се впусна в напълно непознат свят по средата на действията и да продължа да чета от средата, но постепенно си припомних. Амани ме впечатли от объркания ми момент на неясност и продължи да го прави до последната страница. Тя е една силна и смела героиня, чиито безгрижни коментари за склонността й да бъде ранявана ме радваха наистина много. Лекотата, с която говори за собствената си смърт и готовността й да се жертва я издигнаха в очите ми наистина много, както и факта, че се чувсва виновна за Тамид. Друго нейно качество, което ценя наистина много е как внимава, когато става дума за нещо, с което не е запозната и след това малко по малко става много добра в уж непознатата й област. Това е много важно умение, което си е доста впечатляващо.
  Имаше някои очевидни неща, които тя не успя да забележи, но е лесно да се съди отстрани, така че не ми е особен проблем. Имаше леки спънки в началото с начинът, по който разказваше. Някои изрази не бяха съвсем на място, но едва ли някой друг би се хванал за тях като мен.
  Тамид е напълно безполезен плужек, върху който ми се искаше да падне някоя скала или още по-добре- абдул. Не го понасях преди, не го понасях и сега. Напълно ненужен герой, чиято единствената по-важна роля в първата книга беше да помогне за промяната у Амани. Изобщо не го харесвам и не си заслужава дори думите, които му посвещавам в момента.
 Рахим е интересен герой, който не успях да опозная и се надявам да има повече части с него, защото наистина ме заинтригува. Той е забележителен, силен и смел и това ме впечатли.
  Наистина харесвам Шазад, нейното приятелство, вярност и защитата й към Амани винаги ме трогват и си казвам, че това е едно приятелство, за което си струва да се чете, макар и да няма чак толкова много сцени между двете с Амани, колкото би ми се искало.
  Образът на султана е изграден по онзи начин, който те кара да видиш причините зад действията му, да го харесваш и мразиш едновременно и аз просто не успях да се спра. Наистина много ми харесва как е изграден образът му и той е просто впечатляващ.
  Освен това, трябва да спомена един важен урок, който научават в цялата съпротива и това е оцеляването. На няколко пъти е засегната тази тема и тя е много важна. Урокът наистина е труден, но нужен и той направи книгата още по-добра и жестока, защото разкри една по-тъмна част на Олуин Хамилтън като писател, която беше само намекната в първата книга.
  Изменница на султана е дори по-добра от Дете на пустинята. Има екшън, битки, любов, предателство, нови герои и неочаквани обрати, които си залсужават да бъдат прочетени. Нямам търпение за следващата, защото този край беше наистина жесток!

сряда, 25 януари 2017 г.

Bookshelf Tour #1


  След като близо две години се каня да си снимам рафтовете, най-сетне го направи. Първо смятах стотния ми пост да е този, после двестния и накрая тристния, но аз ги минах и трите, а ето, че едва сега се хванах да го сторя. Причината? Освен мързел? Още мързел, а сега и рафтове с книги на два реда. Тчоно затова реших да снимам най-малката си библиотека, която очевидно се състои от две части, но снимката на цялата не се получи хубава, а и не съм професионален фотограф. (Да не говорим, че това всъщност са две етажерки.)


  Тъй като на повечето снимки всички книги се виждат (или поне силуетите им), няма да изреждам имената на всичко, а само на тези, които ще е по-трудно да се забележат и може би ще казвам по някоя дума за тях.
  До преди месец тази библиотечка беше с предимно непрочетени книги, но сега те са само около 25 книги от 57, а преди беше обратното.


Двете трилогии за пътуване във времето стоят изключително добре една до друга и изненадващо си съвпаднаха страхотно с книгите на Лоръл К. Хамилтън.


Все още се чудя какво да набутам в това така оскъдно свободно място.


Най-горната книга е Seraphina, а тази най-вдясно е Стъкленият меч. Смятам, че третата най-вероятно дори няма да бъде на същия рафт, а може да я сложа на мястото на Серафина, но зависи колко е дебела. По снимката в инста й давам 650+.


Очевидно е, че този рафт е посветен на Сара Дж. Маас с едно малко изключение, което сигурно скоро ще бъде изместено. Тъмните гръбчета са на ACOTAR, ACOMAF и The Orphan Queen.


Aко прочета поне една от тези до края на годината, ще е нещо. Не говоря за книгите на Ибис, на тях имам и ревюта. В ляво са първите 3 на Колелото на времето, след това са първите две от Малазанската книга на мъртвите и горе е Гласът на острието. Проблемът е, че са изключително тяготни и ще ми отнема по поне седмица да прочета едната, когато същите страници бих могла да мина за 4-5 дни.


Тези книги изглеждат страхотно заедно!



Мисля, че е крайно време поне Ерагон да дочета...Последните му две книги...ами, така и не стигнах до тях, надявам се да го направя тази година. За много неща се надявам за 2017.


Ако продължа с тези постове ще забележите, че много често имам книги, които не си съответстват по издателство и размери, а понякога и по език. Песен за огън и лед е само една малка част от всички, които са несъвместими едни с други, но за мен важното е, че ги имам, еднаквостта е просто един желан плюс.

неделя, 22 януари 2017 г.

The Secret Life Of A Book Blogger Tag



Видях този таг от Read At Midnight. (Не пише таг, защото в оригиналния пост, защото й е в категория book tags.) Някои от въпросите не са с буквален превод и това е нарочно.

1. От колко време си блогър?

Запонах блога си през април 2015, така че съм от година и 9 месеца. Миналата година забравих рождения ден на блога и се сетих чак през юли, но нямаше особен смисъл да правя пост. Тази година, обаче, се надявам да пусна нещо.

2. Кога мислиш, че ще спреш да публикуваш постове?

  Изобщо не ми се ще да мисля за края и не съм го и правила. Предполагам, че догодина вече ще пускам по-рядко, защото няма да имам време, възможност и книги, но се надявам това мрачно бъдеще да не се осъществи.

3. Какво е най-добото нещо в това да пишеш в блога?

  Най-доброто нещо? Хората, които срещам, макар и да е онлайн, читателите ми (които рядко коментират), книгите, които издателствата изпращат и цялата нова информация, на която се натъквам чрез блога си.

4. А кое е най-лошото? Какво правиш, за да го поправиш?

  Най-лошото...Понякога ми се налага да жертвам книгите, които искам да чета с тези, които би трябвало да прочета, за да имам статистика, за която се притеснявам. Тъй като пускам през ден, блогът ми има постоянни посещения, но когато пусна ревю на книга, за която никой не е чувал или е стара, имам ниска статистика и това ме дразни. И все пак съм си казала, че аз ще си чета книгите, които искам и ще им пускам ревюта, дори и това да свали статистиката ми.
  Освен това се дразня, че хората бягат от английските ми ревюта като класически вампири от чесън и слънце.
  Другото е подобно на първото- отказвам се от дебелите тухли, които искам да прочета, защото през седмицата, в която ще ги чета, няма да имам постове. Как поправям това? Мъча се да измъдря различни публикации, за да не ми замре блога- това е решението на всичките ми проблеми, хех. Освен това, понякога споделям стари постове.


5. Колко дълго ти отнема да намериш снимки, които да използваш?

  Изобщо не обичам да слагам каквито и да било снимки в ревютата си и затова и не го правя. Те само създават илюзията за дълго ревю, а и изключително много ме дразнят, но за другите постове ми се струва станно, когато са голи...И все пак, не отделям много време в подбирането на снимки (и тук някой може да завърти очи и да си каже "Личи си."), така че 5-10 минути, най-много 15, докато им сложа някой надпис или ги изрежа.

6. Кой е твоят book crush? (Няма смисъл да го превеждам.)

  Имам прекалено много, за да изреждам...
  Роуан, Жан-Клод, Мика, Натаниъл, Едуард (Тед) Форестър, Рисанд, Келсиър, Далинар Колин, Рейес Алекзандър Фароу, Уаксилиъм Ладриан, Уейн, Магда, Мики (Ново начало), Анита Блейк, Боунс и други.

7. Кой автор би желал/ла да бъде в блога ти? (Като интервю, например.)

Брандън Сандерсън, Лоръл К. Хамилтън, Даринда Джоунс, Илона Андрюс, Рик Риърдън, Сара Дж. Маас... Може би и още един- двама. 

Разбира се, това са само мечти, затова пък при мен са Краси Зуркова, Цветелина Владимирова и Мира Монро.

8. Какво носиш, докато си пишеш поста?

Седя по пижама в леглото, а лаптопа ми е в краката ми.
Какво представлява въпросната пижама? Това е един клин и широка тениска.


9. Колко време ти отнема, за да се приготвиш?

Да се приготвя, за да пиша ревюто си? 10 минути, за да си намеря снимката, да си форматирам всичко предварително и да започна. А колко време ми отнема да си намиша ревюто? Отговор в самия въпрос.

10. Какво мислиш за book blogger-скта общност?

  Харесва ми. (Мда, да си имам отговора.) Какво да кажа? Може би се вписвам, а аз обикновено не го правя и макар да не съм от хората, които оставят коментари навсякъде и които общуват с всички, пак се чувствам добре при тях, докато сред други хора е странно- нямаме общи теми и разговорите не вървят. Пък и блогърите все пак са четящи хора и темите са неизчерпаеми. Особено ако си говорим за неволите и проблемите на книжния плъх. Хихи. 

11. Какво мислиш, че човек трябва да направи, за да има успешен блог?

  Освен да го разпростани навсякъде, където може, човек трябва да си създаде график кога да качва и по колко пъти седмично или месечно. Също така тябва да проучи какво се харесва на читателите, за да не ги кара да умират от скука. Блогът трябва да е разнообразен, но и добре написан, но най-важното е да не се обновява един-два пъти годишно, а поне два-три пъти месечно, въпреки че според мен е най-добре един-два пъти седмично. Аз, например, качвам през ден и се получава от три до 4 пъти в седмицата. По този начин човек има постоянни читатели и не подвежда издателствата, които са му пратили безплатна книга (защото в последните 6 месеца се създадоха блогове, които все още си седят на два поста, а оправданието "Нямам време" не важи, защото ако си поел отговорност, изпълняваш я).

Тагвам: Melly, Tedy, Pamela и Yulia