неделя, 27 декември 2015 г.

Хари Потър и орденът на феникса - Дж. К. Роулинг

  Четох я 2 седмици преди да реша да й пиша ревю. Както винаги на наистина хубавите книги ми е най-трудно да пиша такова. Не знам кое по-напред да кажа и как да структурирам всичко, особено когато говорим за една така обемна книга като тази.
  Нека започна с това, което едва наскоро осъзнах, а би трябвало още в началото да му обърна внимание- Дж. К. Роулинг поддържа един наистина достоверен мъжки персонаж. Не бях обърнала внимание до сега колко добре всъщност пише тя за Хари и колко добре го представя като момче- не показва толкова ясно чувствата си, не ги споделя, така да се каже, не разбира момичетата и е обсебен от любимият си спорт. Естествено има и още, но ако започна да ги изреждам все нещо ще пропусна. Трябваше да отбележа това, което забелязах едва наскоро, за да не забравя отново. 
  Тъй като не искам за четвърти път да повтарям колко се развива поредицата откъм писане и сюжет, преминавам нататък в разказването за тази така прекрасна и наистина дълга книга.
 Тук се случиха наистина много неща кое от кое по-важно.
  Като цяло действието, както обикновено, се развива бавно и едва на края има нещо по-съществено, но събитията в Хогуортс и преди него не са за изпускане- особено запознанството с дома на Сириус и наемането на професор Ъмбридж. И най-вече Ъмбридж. Тази жена е ужасна, освен че прилича на жаба, тя въведе ред промени, които наложиха други промени и Хари и приятелите му бяха многократно възпрепятствани от това да направят какво ли не, но благодарение на промените се случи и едно хубаво нещо- създаването на ВОДА, в която Хари преподаваше както трябва Защита срещу Черните изкуства.
  Професор Ъмбридж успя да ме ядоса и да пробуди "лошата" ми страна. Тя е един мой много омразен персонаж, но доста успешен в книгата. Според мен тя направи Хари по-силен, поради бруталният начин, по който го наказваше, но също така и го укрепи психически, макар и Снейп да се постара да го отслаби.
  Тук участието на Волдемор се засили, което пък хем помогна на Хари хем го обрече на загубата на един много важен човек за него <име>Сириус. Сириус! СИРИУС!!!</име> и активна битка със смъртожадните.
  Тъй като отново демонстрирам жалките си разказвачески умения, ще спра и ще спомена участието на четирима героя, които до сега са взимали бегло или никакво участие.
  Така, нека да спомена тази, която най-много ме подразни- Чо. Нейната роля каква беше? Да реве за Седрик в обятията на Хари- най-гадното нещо, което може да се случи на някой влюбен. Или ако не ревеше беше тъжна, което е почти същото или говореше за Седрик и смъртта му. После, макар и допуснала грешка, Чо не си призна, а обърна Хари виновен и на всичкото отгоре ревнуваше от Хърмаяни напълно неоснователно.
  И сега, след като споделих мнението си за Чо, ще премина към Луна Лъвгуд, чийто персонаж е странен, необикновен и аз много харесвам, тъй като...е, тя е различна, с прозвището "Луда" Лъвгуд, така че тя всъщност изключително много ми хареса. Има и навика да казва сравнително големи истини без да го осъзнава и се държи странно. Още повече, че има и нещо общо с Хари- вижда мистериозните същества, дърпащи файтоните към Хогуортс, което не помага на Хари в мислите му, че полудява.
  Джини с всяка книга ме изненадва колко силна героиня е всъщност, тъй като за мен ще си остане срамежливото притеснително момиче, хлътнало по Хари във втора книга; докато тук тя вече е пораснала и дори...дори си има  момче! Тя, също като Луна, изиграва основна роля в края на книгата, където се състои онази битка със смъртожадните, която споменах малко по-нагоре в ревюто. Много ми хареса участието й в цялата книга и всичко останало.
  И последен, но не на последно място- Невил. За него исках просто да спомена, че историята на родителите му най-сетне излиза наяве, а той става много добър по Защита срещу Черните изкуства при Хари и му помага заедно с Луна, Джини и неизменните Рон и Хърмаяни, които смятам за ненужни да споменавам.
  Като цяло тук има поредното развитие на героите, при това не от най-главните и отново те са точно мой тип, а и постепенното им порастване им се отразява.
  Като за края оставих едни от най-запомнящите се и трудни за пропускане образи, а именно тези на Фред и Джордж Уизли, за да обясня сегашната си мания по тях. Е, не чак мания, просто много ги харесвам и в книгите, и във филмите, които просто засилват симпатиите ми към тях. Те са забавни и умеят много добре да правят сложни магии за създаването на техните Магийки-шегобийки. Тяхната роля в книгата беше една от важните, още от времето на Ъмбридж- помогнаха на Хари с важна за него мисия, а също така и вбесиха Ъмбридж и й показаха колко трудно може да бъде, ако Дъмбълдор го няма.
  Като цяло тази книга беше доста дълга, много хубава, изпълнена с действия, чувства, напрежение и загуба. Чак я усетих, Харесвах го този човек, много, но ако си мислех, че ще страдам по тази смърт, то със сигурност не очаквах тази в шеста книга, която беше дори по-драматично описана, а с погребението...да кажем, че емоциите ми още не си намират място като си помисля за тях.

Няма коментари:

Публикуване на коментар