Домът на мис Перигрин за чудати деца

      СПОЙЛЕРИ!

      Очаквах много повече, но ми хареса. До някъде.

  Това не означава, че не очаквах фентъзи, по-мрачна обстановка, нещо по-зловещо като да ти смрази кръвта поне. Така изглеждаше в началото, така изглежда от корицата и всички creepy снимки вътре. Така и звучеше, преди Джейкъб да намери дома на мис Перигрин и да открие бившата на дядо си.

  Рансъм Ригс не е открил топлата вода с тази книга, дори не се е доближил до студената. Ако я бях прочела преди 4 години, когато книги от този тип бяха сравнително нашумели в страната, най-вероятно щях много да я харесам, но след толкова години на всякакво фентъзи, тази имитация не може да ми мине.

  Не харесвам стила му на писане, защото има твърде много преразказани неща- случки, разговори, разговори, довеждащи до някакво решение на героя. Освен това в повечето от времето имаше твърде много описания и твърде много приказки. Според мен, третото лице би било по-подходящо- така щеше да може да изрази няколко гледни точки, да създаде по-мрачна атмосфера само с гледната точка и щеше да избегне повечето от празните приказки. Защо празни приказки? Защото това се случва в повечето моменти, когато пишеш в първо лице- мислите ти не се движат праволинейно с всички останали криви линии в синхрон, те започват да се разчленяват на повече линии и да бягат във всички посоки, следователно това, което излиза на хартия са неща, които не ме интересуват, неща, които героят би могъл да ми спести. Но най-много ме подразниха преразказаните разговори. Не бяха много, но все пак. Аз не чета преразказ, чета книга. Съща е работата и във Fever.

   Това, което все пак ми хареса, преди да продължа с това, което не ми, е самата идея, която е много добра, макар и леко детска. Имам предвид, че детско е описана, но при положение, че заглавието е Домът на мис Перигрин за чудати ДЕЦА, нямам особено право да съдя, би било безсмислено. Нищо че главният герой е тинейджър. (Осъзнавам, че в най-краткия си параграф до сега, не казах нищо съществено.)

  Освен идеята, адски много ми хареса началото, защото беше мистериозно. Под начало, имам предвид прологът и първата глава, под мистериозно, имам предвид нивото мистерия, което е адекватно за тази творба. Това, което ме хвана беше звученето на историите на дядото на Джейкъб, снимките в началото, които бяха сложени, понеже изглеждаха наистина зловещо. Не е за вярване как едни черно-бели снимки могат да изглеждат толкова плашещо. Бях на косъм да си мисля, че книгата е за деца-психопати. Искаше ми се да е за такива деца.

  Когато Джейкъб тръгна да търси домът, вече бях почнала да прескачам ненужни параграфи за това какво е правил и как е стигнал от точка А до точка Б. Поради тази причина сама съм си виновна, че не помня по-голямата част от книгата- аз не я прочетох. Защото: описания, описания, описания, описания, описания, описания, описания, описания, описания, описания, описания, описания, описания, описания и описания на неща, които не ме интересуват. Тъпото е, че после и на най-голямото и последно действие, на битката (!), пак пропусках части. Не, там пропусках направо страници, защото исках по-бързо да свърши. Не ми пукаше кой е бил пленен, не ми пукаше кой кого убил. Просто. Не. Ми. Дремеше. За. Никого. Беше ми предимно скучно. Но аз така и не успях да стигна до края на самата книга де. Все пак поне 100, от 360 страници, съм прескочила. 

  Може би ако бях прочела книгата малко след издаването й, щях да я харесам много. Тогава съм била на 13, знаех само за Хекс Хол, Училище за вампири и Академия за вампири, в сравнение с тях, тази щеше да е Тъмна дарба.

   Може би забелязвате, че не говоря за героите, както правя обикновено. Истината е, че няма какво да кажа, след като пропуснах повечето от разговорите и частите им. Не успях да се докосна до Джейкъб, който е главния, какво остава до останалите.

  Дори до мис Перигрин не успях да се докосна, а нея най-силно исках да я харесвам. Версията, която очаквах да срещна е по-добра от тази. Да, Птицата е забележителна героиня, но аз очаквах нещо като родителски модел, строг и същевременно мил, силен и същевременно слаб, грижовен и безпристрастен. Очаквах да видя майка-защитница, исках да я видя като главна героиня...Очаквах женската версия на Дъмбълдор. Получих само няколко бегли сцени. Но това е нещото, което аз исках да видя, а не, което трябва задължително да участва.

  Причината да изгубя цялата надежда в героите беше, когато Джейкъб срещна Ема. Е, малко по-късно, когато в същия ден, в който я срещна и преследва, а после тя опря нож в гърлото му и го нарочи за гадина, в същия този ден, те за малко не се целунаха за пръв път. После го направиха, но малко по-късно. Окей, нищо грешно в това. В нашето съвремие, тинейджърите се събират днес, утре се обичат, след два дни се мразят като дългогодишна, току що развела се пенсионерска двойка. Това, което ме отврати беше, че Ема всъщност преди е била приятелка на дядо му. 

  След като те не остаряват там, където се намират, е нормално Ема да си изглежда като тинейджър и да се чувства като такава. Самата й постъпка обаче, макар и да твърди обратното, напомня много на търсене на заместител, защото явно Джейкъб много прилича на дядо си. Подобен тип "връзки", според мен, не са честни. Освен това, не знам за вас, но аз не бих могла да си се представя с бившата на дядо си. Водя се open-minded, но има неща, които са ми чисто и просто гнусни. Като това. Всеки път, когато четох за някоя целувка ми, добре че не бяха много (!), се сещах за мъртвия му дядо. Съжалявам, ама просто не мога. Аз не бих могла да излизам с бившия на моя приятелка, тоз' ми описва веднагическа връзка на внука с бившата на дядото!

  Така че не! Това беше нещото, за което отнех 1,25 звезди. 

  Като цяло, книгата не е лоша, макар и така да я изкарах. Ако нямаш големи очаквания или ако не държиш на качествено фентъзи,  може да се окаже наистина добра, но явно не беше за мен.

  

Съжалявам, Бианка!