Когато сбъднеш мечта...

Горе пише "I am hope.", което е
цитат на Келсиър.

  За тези, които все още не са разбрали Брандън Сандерсън и Лоръл К. Хамилтън са моите идоли. Те са ми топ 2 любими писатели на всички времена и си делят най-най-първото място.

  Ето защо когато научих, че Брандън Сандерсън идва в България реших да попътувам 500 км, за да го видя и да имам подписана книга. Даже две. Нямаше никакъв шанс да пропусна такава невероятна възможност и ето защо вчерашният ми ден се състоеше от 15 часа път общо, и напълно си заслужаваше!

  Само ще кажа, че нямам кой знае колко за разказване, тъй като по-голямата част от деня и нощта изкарах свита в автобус, но трите часа в София бяха просто прекрасни! 

Sparks! е типично възклицание
на героите в трилогията.

  Видях се най-сетне с Юли(я), с която си пишем от 4-5 години, а заедно с това се запознах с Памела и Павлина. След това вече дойде времето на голямтото чакане, защото отидохме около час по-рано. Малко се разочаровах като видях, че единствената от изложените книги, която не притежавах е един graphic novel, а аз не съм им особен фен. 

  Истината е, че разтягам локуми, но реално, както вече казах, няма какво толкова да се разказва, защото не останах достатъчно дълго. Ще ми се да бях научила, че ще има и лекция по творческо писане днес преди да си купя билет. (Защото аз съм бъдещ студент, който ще учи журналистика и творческо писане...)

Като цяло това е една от най-добре фокусираните снимки,
които ни направиха.

  

   Без повече увъртания ще започна с краткия си разказ, който ще е един параграф.

  В началото Брандън Сандерсън отговаряше на въпросите, които някои от читателите му успяха да му зададат и според мен те не бяха нищо ново или поне не и нещо, което вече да не знаех или за което вече да не се бях досетила сама. През това време аз се промуших от средата на бъдещата опашка към началото и застанах възможно най-напред. И пак чаках около час, за да ми дойде редът, но напълно си заслужаваше!

  Качих се, подадох му Steelheart и The Final Empire и му казах две-три думи. Истината е, че в такива ситуации (когато трябва да говоря с хора по принцип) започваам цялата да треперя от притеснение, но тук не се притеснявах. Само че, в мига, в който си отворих устата да кажа нещо (доста време се чудех какво да е то и смених няколко "реплики,", а накрая излезе нещо съвсем ново) усетих и чух как гласът ми трепереше от вълнение, докато ръцете ми този път не трепереха. 

Това е единствената неразмазана снимка.

  Ако не бяха тези снимки и автографите ми, щях да си помисля, че съм сънувала. Ако не беше билета от автобуса и този за градския транспорт в София, щях да си помисля, че съм сънувала. Ако не бяха тези 15 часа в автобуса щях да си помисля, че съм сънувала. 

  Ако ме питате какво точно съм казала и той какво точно ми е отвърнал, няма да мога да отговоря, защото всичко ми е толкова мъгляво, че чак не е за вярване, че помня нещо дори малко. Толкова се радвам, че това се случи, че не мога да спра да говоря за това, да мисля за него и просто да се радвам, че най-накрая имах шанса да се срещна с един от идолите си и да сбъдна една от мечтите си!

  Ако имах още малко време, ако не бързах да си хвана автобуса за Варна и ако не се вълнувах до толкова, че да си глътна и българския, и английския (бях напът да му кажа "Здрасти."), със сигурност щях да му кажа много повече от това, което реално успях да избълвам на един дъх, ухилена като Жокера.

  Малко извън темата, но...Вижте му блузата под сакото! Това бялото човече там е Сзет от Летописите на светлината на бурята и аз го забелязах това едва днес!

  Окей, тъй като приключих вече с поста, ще оставя и останалите 3 снимки тук, които са доста по-размазани и с "много високо" качество, но както казах и в Instagram, толкова се радвам, че го срещнах, че дори не ми пречи колко зле са се получили снимките, защото е по-добре размазани, отколкото никакви.

Също така убивам хора с жестовете си.