Може ли да се срещнем отново? - Алисън Морган

  Има си причина да обичам любовните романи на издателство Ибис. Те са просто страхотни! 

  Обичам да казвам как романтиките са my guilty pleasure, защото съм заклет фен на фентъзито, но и аз като повечето хора си имам слабости... И то оправдани. След едно вълнуващо и спиращо дъха фентъзи е време за една лека и приятна любовна книжка, която успя да ме накра да се усмихвам глупаво на страниците.

  Може ли да се срещнем отново? е лека, забавна и много хубава книга, която наистина ме остави доволна и приятно изненадана. Алисън Морган има лек и хубав стил на писане, а героите й са добре изградени и с интересни личности. Главите й са дългички, но пък се четат толкова бързо, че изобщо не забелязах кога съм я преполовила.

  Обичам подобен тип сюжети, където двама герои се преструват, че са във връзка, без значение от обстоятелствата. Знам, че е предвидимо и знам, че всеки ще разбере, че накрая двамата души ще се влюбят, но въпреки това, тези сюжети са ми сред любимите. Поредната ми слабост. Затова и много харесах Можем ли да се срещнем отново?.

  Първото нещо, което ме привлече у Бри като героиня е, че пише книга. Въртете очи, колкото искате, но като обсебена от книгите, не можех да се спра. Да не говорим, че всъщност и самия роман засяга интересни теми като езикът на тялото, от който се интересувам, нищо че става дума за връзки. Там са включени интересни факти, които могат да послужат на човек да разгадава хората малко по-добре. 

  Бри е много добра сватовница, чийто живот обаче бързо заплашва да се преобърне, когато се впуска в лъжлива връзка за пред репортерите, за да издигне книгата си възможно най-много, целейки се в Топ 20 на Ню Йорк Таймс. Подходът на рекламният й агент е много интересен, тя се концентрира да рекламира книгата й като извади животът на Бри на показ, което е меч с две остриета заради лъжата й, че има връзка с Никсън, който по принцип е един от клиентите й. 

  А защо трябва да се преструват двамата? Великата сватовница няма ли си приятел?

  Имаше. Докато мъжлето не се изплаши от по-задълбочена връзка и остави Бри сама да се оправя с всичко останало. Според мен Шон беше един от най-типичните задници, за които човек може да пише. Не съм сигурна защо, но сякаш тези му гадни черти го направиха да изглежда като по-реален герой, отколкото ми се щеше. И това е много хубаво за авторката.

  Нужно ли е да споменавам, че се влюбих в Андрю? Нужно ли е да споменавам колко е жалко, че жените не са негов тип? Той е най-добрият приятел на Бри и ми харесва колко добре е изградена връзката помежду им. Тя е описана много добре, а запознанството им наистина е било нетипично!

  И сега, когато разгледах всички останали герои е време за Никсън, който отначало не изглежда като особено добър герой, но постепенно в книгата виждаме различни части от его и аз поне се убедих колко е страхотен всъщност! Много ми хареса как е описан, колко добре е създаден, а един от любимите ми моменти е когато я заведе на малка физическа авантюра! Беше ми изключително забавно да прочета тази случка, но най-любимите ми части от книгите са на тях двамата.

  Разбира се, книгата не е само за развитието на една фалшива връзка, но и за препятствията, през които се й се налага на Бри да премине, нуждаейки се да спаси къщата на баба си и все пак да избута проекта с книгата си  до края.

  Може ли да се срещнем отново? е поредният много хубав любовен роман на Ибис, който се радвам, че прочетох, защото беше точно това, от което се нуждаех след Повелител на сенките. 

Благодаря на издателство Ибис за предоставената възможност!

Повелител на сенките - Касандра Клеър

  Тази книга е толкова страхотна, че просто не мога да повярвам, че ще трябва да чакам не една, а ДВЕ години за последната!

  Повечето поредици страдат от синдрома на втората книга, която не е толкова добра, колкото първата, но в случая на Касандра Клеър при нея по-скоро началото е слабо, но след това рещава на вземе всичко, в което си се убедил и го преобръща по най-неочаквания, най-вълнуващия, най-жестокия начин...И съм убедена, че после се смее с Луцифер на по чаша червено вино.

  Честно, думите ми не ми стигат, за да опиша това, което прочетох... Кълна се, че книгите й стават все по-добри и по-добри с всяка следваща! 

   

(Рекламна пауза: ТУК можете да видите ревюто ми на Лейди Полунощ, за да разберете защо не съм била особено очарована от нея.)

  Преди да започна с това ревю, което ще е истиско предизвикателство за мен, понеже наистина думите не ми достигат в момента, ще предупредя, че към края ше има част с обозначен спойлер. Тези, които искат да го видят ще могат да го прочетат като маркират текста. 

  Може и на мен да ми се струва, но сюжета на тази книга се развиваше много по-бързо и много по-добре от този на Лейди Полунощ. Причината да ми допадне толкова много може и да се дължи на факта, че този път нямаше убийства за разгадаване и се случваха далеч по-интересни и запленяващи неща. Тъй като романът е доста дебел, не помня началото. Знам какво се случи, но краят ми е по-ясен по очевидни причини, така че съжалявам ако някъде нещо изглежда несвързано.

  Отново бяха нарушени няколко закона, отново имаше интриги между парабатаи, отново имаше много сладки Малек сцени, на които все не мога да се наситя! Харесва ми как се развиват нещата тук, както вече казах, има разлика, книгата е по-динамична и е изпълнена с пътешествия до различни земи, не всички в човешкия свят. Запознаваме се с Центурионите, които се оказват истински трън в задника и следват още любовни интриги. Освен това, в Повелител на сенките имаше повече сцени с по-малките Блекторн! (Жестокостта на К. Клеър е огромна...) И естествено, героите трябваше да се борят на два фронта и подозирам, че в последната книга нещата ще са същите. Защо? Защото този път има заплаха, идваща от две места, която не е свързана помежду си. Няма да казвам каква е и какво представлява, освен че има общо с въпросните Центуриони и по-конкретно със Зара Диърборн и с корените на Кийрън (да, върна се, йей).

  Не съм сигурна дали трябва да коментирам развитието на сложните отношения между Марк, Ема, Джулиън, Кристина и Кийрън, защото ще е един голям спойлер, все пак, една от главните сюжетни линии е забранената любов между двамата парабатаи, а останалите герои просто неволно се оказаха в кюпа. В романа има толкова оплетени и объркващи връзки и взаимоотношения, че не съм сигурна дали самата Касандра Клеър знае кой с кого ще се окаже накрая и какво ще се случи с героите. Аз поне бях объркана по едно време. Не казвам, че нещата не са представени по разбираем начин, напротив. Като човек, който обича да чете за връзките на хората, без значение роднински, приятелни или романтини, бях много заинтригувана от развитието на отношенията между персонажите и тяхната близост. Хареса ми всичко как е описано и сложността, която Касандра Клеър е вплела в него...

  Искам само да отбележа, че много, ама наистина много харесвам мечът на Ема- Кортана. Това е най-хубавото и силно оръжие, за което съм чела тази година, уникално е! Имам предвид... това нещо <спойлер> строши Меча на смъртните </спойлер> и аз просто... Можеш ли дори да станеш фен на меч повече, отколкото на всеки друг герой в книгата? Възможно ли е? Да. Нормално ли е? Съмнявам се, но на кого му пука? Обожавам силни оръжия, особено такива като Кортана. Това е един extraordinary меч и искам да видя в следващата книга дали ще има нещо разкрито за него...

  Защо не описвам развитието на Ема, Джулиън, Марк, Кристина и Кийрън (чието присъствие може да обърка някого, но не е спойлер...мисля)? Защото все ще разваля изненадата и ще трябва половината ми ревю да е просто бяло пространство. Всичко, което мога да кажа е, че героите са си все така прекрасни и се наблюдават интересни неща около една троица, но няма да кажа коя.

  Между другото, ако някога сте се чудили каква е голямата тайна на Даяна и защо не иска да бъде глава на института в Лос Анджелис, ще разберете някъде след 65% в книгата, защото тя разказва историята си най-сетне! При нея също се случват интересни неща, има някои много хубави намеци, които са точно по моята част и се надявам в следващата книга да има повече от историята й, защото се вълнувам да видя какво ще стане между нея и... един...човек. 

  (И ако мислите, че сте се отървали от феите, в грешка сте. Всъщност, рода Блекторн е толкова дълбоко за бъркан с феи, че не съм сигурна, че изобщо някога ще се отърве от тях, но това не винаги е лошо.)

  Най-любимото ми от всичко тук са моментите между Ливи, Кит и Тай. Някак си близнаците присламчиха Кит в своят кръг и той стана неизменна част от тях. Сближаването им беше много сладко и така имах възможността да опозная и тримата много по-добре, макар и все още да има какво да се желае да се научи за тях. Харесвам Ливи още от първата книга, но към Тай винаги съм имала слабост, а сега и към Кит. Шипвам ги повече, отколкото е здравословно (но не повече от Магнус Чейс и Алекс Фиеро, но това е друг fandom  [Малко отклонение: Някой друг освен мен забелязва ли приликите? В смисъл- Магнус Бейн и Алек(сандър) Лайтууд и Магнус Чейс и Алекс Фоеро?]). Наистина, Тай е трудно за разбиране момче и семейството му го познава, защото все пак живеят заедно, а ето го Кит, идва от някъде и извество време след това вече познава Тай почти толкова добре, колкото собствената му сестра, която толкова много ме зарадва, толкова са...сладки... My inner fangirl is almost free...

  Много се радвам, че всички герои имаха части в Повелител на сенките, защото когато почнах да я чета не ми пукаше особено за тях, но после всичко се преообърна...което направи краят дори по-болезнен, но обещах огромните спойлери да са накрая.

  Много съм доволна от книгата. Тя посрещна всичките ми очаквания и даже ги надмина. Остави ме с много въпроси и съм нетърпелива за последната част. Препоръчвам ли я? О, да, защото е просто много по-добра от Лейди Полунощ и си заслужава прочитането на всички тези стрници!

<СПОЙЛЕР>  Частите, които се разказваха от името на Кит не вдъхнаха живот само на неговия герой, но и на тези на Тай и Ливи, които престанаха да бъдат двуизмерни, а се превърнаха в почти толкова истински, колкото Ема, Джулиън и останалите. Това направи смъртта на Ливи още по-тежка за приемане, но не ме разбирайте погрешно. Не ми пука за Ливи, колкото и зле да звучи. Това, което разби сърцето ми беше Тай, защото...те са като свързани. Дори когато тя падна, той изгуби съзнание. Това само доказва колко псилна е тяхната връзка и след като ги опознах, все повече и повече осъзнавах какво ще причини смъртта на Ливи на Тай и затова сърцето ми се сви така накрая. Това, което може би трябва да даде утеха на читателите е, че Кит все още е жив и здрав. Аз лично се надявам смъртта на Ливи да засили връзката между Тай и Кит, а не да я отслаби. Все пак, Тай и Кит си паснаха без значение дали Ливи беше там или не. Отначало може да изглежда така сякаш Кит е третото колело, но всъщност това беше Ливи през цялото време, но това сега няма значение. просто изключително ми е тъжно за Тай и трябва да чакам две години, за да разбера какво става с него...  </СПОЙЛЕР>

  Книгата е наистина уникална, невероятна...всичките тези чувства...Какво да ги правя? Ако някой знае, да ми каже, защото аз просто... Наистина, всеки път, когато започна да се съмнявам в Касандра Клеър тя намира начин да ме впечатли наново и даже сякаш ми казва "Съмняваш се, че имам с какво да те изненадам след толкова години? Помисли си пак!" и бам! Поредната страхотна книга, поредният зашеметяващ край, а онова сгърченото нещо в ембрионална поза там на пода съм аз, чакаща последната книга.

Освен това можете на намерите официалната българската фейсбук фен страница на поредицата ТУК.

Пожарникаря - Джо Хил

  Странно ли е колко много ми се четеше книга за вид апокалипсис, но така и реално не седнах да я дочета? Е, вече го направих и съм много доволна.

  Не съм чела нищичко на Стивън Кинг, въпреки че То все още си стои на рафта ми, така че не мога да сравня Джо Хил с него, дори и да исках. Това е добре, защото означава, че ако има някакви прилика между баща и син, аз не съм ги забелязала. 

  Хареса ми как пише. Стила му е хубав и хващаш, вкарва те в обстановката на тази Драконова люспа, на отчаяние, страх и борба за оцеляване. Изпълва те с всички тези чувства, които биха последвали от масовата паника от заразата и от спонтанно то възпламеняване. С две думи- хареса ми.

  Както винаги ще започна в главните герои, които са развити наистина добре и много ми допаднаха. Всеки си има изградена самоличност и единственото, което исках беше да има повече от...ами от Пожарникаря.

  Сестра Харпър Уилоус е пламенна, силна жена, със силен и самостоятелен характер. Само че е избрала грешния мъж, за когото да се омъжи, той е отвратителен и няма да говоря за него. Харпър се оказва бременна и заразена от Драконовата люспа, която идва от някакви спори и се предава въздушно чрез дима, а който се зарази първо получава белезите- черни люспи, а след това избухва в пламъци, но процесът при всеки отнема различно време. Та, защо съпругът й е истинско копеле? Ако не разберете от началото, някъде към средата обяснява по какви начини иска да я убие, нищо че носи собственото му дете, така че...

  Много ми хареса присъствието й в книгата. Тя наистина е силна, упорита жена, която заслужава цялото възможно уважение, което бих й дала, но знаете (предполагам) как се отнасям към силните, впечатляващи героини. Както и към простотията, която бива отправяна към тях- пример: вместо да са й благодарни, че жертва задника си, за да набави лекарства, за да се грижи за хората от лагера, те се опитват да я накажат... 

  Има много такива неща с пълната липса на логика, които следват по време на "криза" или просто когато някой малко по-"умен" реши да вземе властта над по-тъпичките и започне да ги върти на пръста си. Книгата малко или много описва една апокалптична версия на бившия ми клас. Та, както и да е.

  Али е буйна тинейджърка, която би минала за силна, ако не беше и глупава. Това не ми пречеше да я харесвам доста дълго време, докато не дойде една случка с камъка. Тинейджърите са си тинейджъри, правят всякакви глупости, това не я оправдава, но важното е, че всичко се нарежда и героинята отново стана likeable за мен.

  Джон Рукууд а.к.а. Пожарникаря умее да контролира огъня на заразата. Може да запалва отделни части от тялото си и да не бъде унищожен. Той е любимият ми герой, разбира се. Държи се като истински идиот и това го прави още по-забавно. Защо това е нещо хубаво, а на хлапето ме дразнеше? Защото Джон реално върши нещо и просто е тооооолкова изстрадал, че чак ми става смешно. Липсата на филтър на устата също ми допада, обичам, когато хората назовават нещата такива, каквито са, но освен това много ме радва факта, че цялата книга не е цензурирана. Та, това, което прави Джон човек, въпреки заразата от спората са всичките му грешки, цялото това парадиране, че не му пука и цялото му държание като цяло. Страхотен е!

  Последен, но не и по значение- Ник. За толкова малко дете като него е преминал пре повече, отколкото повечето хора в лагера. Той е изгубил почти цялото си семейство, но въпреки това се държи, а началната сцена, когато за пръв път го виждаме според мен беше най-хубавата!

  Тази книга показва много неща и едно от тях е в какво се превръщат хората по време на криза, апокалипсис...война (?). Тя показва по какъв начин се разделят. Няма да ги квалифицирам ан добри и лоши, а на хора с цел убийство а всички заразени и на заразените, чиято цел е оцеляването. Това са главните действащи групи, но естествено има и още една- останалата част от народа, която си гледа собствения живот.

  В по-голямата част от този обемист роман се вижда страната на заразените, които се намират на таен лагер, управляван от гореспоменатите малко по-"умни" хорица. Идеята им не е задължително лоша, но начинът на изпълнение постепенно се превръща от хубав в тотално тираничен, заради главозамаяна от властта и вечно търсеща внимание жена, която така и не е превъзмогнала винаги по-добрата си сестра. Логично е, че тя има подкрепяща свита и останалите овце, които следват стадото, както и опозиция- малкото хора, останали със здрав разум. Една от тях е Харпър, естествено, заедно с още няколко герои, които са много земни, много добри и напълно си заслужава да се прочете за тях. 

  Действието в този лагер се развива постепенно, както и цялостният сюжет на книгата, който по мое мнение малко се проточи повече от нужното, но в крайна сметка ми хареса. Обичам да чета подобни книги, които не се развиват кой знае колко драматично, а показват едва ли не всекидневния живот на героите, поставени в нова обстановка. Това, което най-много ми хареса в романа беше това разделение, за което писах по-нагоре. Нещото, което ме привлече беше, че исках да видя как ще се развият нещата и не останах разочарована. Гледам да не коментирам твърде дълго, за да не оставя неволен спойлер. И имам една мисъл, която си умирам да споделя. Не съм сигурна дали сред жанровете на книгата се помещава и хорър, но плашещото в нея не е Драконовата люспа, заразата или спонтанното възпламеняване, а в какво са готови да се превърнат хората, когато знаят, че краят на света идва и действията им вече няма да са от значение. Тогава просто се вижда кой е бил истински човек и е запазил тези си качества и кой е имал други, не толкова невинни, наклонности.

  Пожарникарят на Джо Хил ме изненада, плени ме и после театрално ме изплю, след като беше приключил  с мен. Единствените думи, които след това мога да кажа са "хареса ми", защото просто едва събрах малко лексика, за да напиша дори това...

Слънцето също е звезда - Никола Юн

  Никога не съм смятала, че един ден може да бъде толкова дълъг. Още по-малко пък съм мислила, че е възможно да се случат толкова много неща.  Малко ми напомня как един читател е на края на книгата и му остават още 20-30 страници, но не иска да прексъва, защото за тази малка бройка, много неща могат да се случат, да се объркат и да те накарт да искаш да убиеш нещо, за да се докопаш до следващата част. Но това вълнение от края на наистина добро четиво настрана, в Слънцето също е звезда всичко се развива за един ден, даже по-малко.

  Един от начините да ме накараш да спра да усещам магията на книгите е да ми натриеш в лицето колко нереално е това, защото така както не вярвам в бог, не вярвам и в тинейджърската любов, особено тази, която се развива за един ден. Но, о, не ме разбирайте погрешно! Напълно вярвам в развиването на едно приятелство или привързването на двама души един към друг за това кратко време, защото ми се е случвало. Нали знаете, има ги онези случаи, в които срещаш някакъв човек на правилното място, в правилното време and you just kinda click, ya feel me? Е, склонна съм да погледна нещата от тази страна и моята мечтателска страна да запълни после празнините и да направи от нищо нещо, или иначе казано- една романтична история.

   Никога не съм била фен на множеството гледни точки, особено ако са написани в сегашно време и включват случайни хора като охрана, кондуктор, мияч на прозорци и боклукджията отсреща. Това, обаче, не ми попречи да се абстрахирам от нещата, които не харесвам и да се настроя към хубавото в книгата.

  Главното нещо, което ми хареса в Слънцето също е звезда е това колко по-различна е от Всичко, всичко и как всъщност има засегнати проблеми, които реално могат да ти се случат, особено ако си незаконен имигрант- нещо, което не е особено умно, tbh.

  Главните герои са от различни раси, което е поредният плюс за книгата- Наташа е от ямайка, а Дейниъл е кореец. Може да липсват подробно описани части от културата на двамата, но пък за сметка на това не липсват кусури в семействата им. Това на Дейниъл ми направи особено впечатление, защото освен че е расистко, брат му е изключително двуизмерен герой, който си е истински задник. 

  Та, Наташа и семейството й са незаконни емигранти и по стечение на обстоятелствата това става известно на американските власти и те смятат да ги депортират. Като всяка тинейджърка, Наташа се бунтува, защото... бал, приятели...Тиенйджърски неща! И по поредното стечение на обстоятелствата, тя се среща с Дейниъл, чийто видимо перфектен  брат е бил временно отстранен от Харвард и сега се очака от него да поема щафетата и да стане Перфектен син №2 или иначе казано- да учи в Йейл, да стане лекар, дрън-мрън. На кого му пука какво иска той?

  Това, което ми хареса беше как виждаме сблъсък на двама изключително различни персонажи. Наташа мисли с ума на учен, макар че тук мога да го оспоря доста, защото тя е доста тесногръд човек, а според мен, за да си учен трябва да си отворен към повече възможности от написаното в учебника. Все пак, за да направиш ново откритие, първо трябва да вярваш, че е възможно, нали? Тук гоовря най-вече за това, че не вярва в любовта, твърди, че душата не съществува и така нататък. Разбира се, това в какво вярва и в какво не си е напълно нейна работа. Ето ме мен, аз съм атеист и не вярвам в истинската любов между тинейджъри.

  Дейниъл пък е мечтател, или поне аз така го определям. Той харесва поезия, пише поезия и има мечти, романтик е и оптимист. Когато среща Наташа, за него нещо просто...пасва и той сграбчва възможността с двете си ръце и не я пуска. Така се прави! Това веднага ми хареса, защото въпреки студената и незаинтересована демонстрация, която Наташа му хвърли в началото, той се постара да разчупи леда, за да се сближи поне малко с нея. Всичко се развива за няколко часа, но пък сблъсъкът на тези различни характери беше интересен за четене. Беше ми любопитно да видя как ще я спечели и какво ще стане. 

  Събитията в книгата бяха интересни, сладки и задържаха вниманието ми до края. Прочетох я много бързо и останах доволна накрая. Финалът беше просто трогателен и много ме зарадва. Щеше ми се да има малко повече, но кой не иска една книга винаги да е по-дълга, отколкото е? Това само доказва колко хубава и сладка е тя.

Благодаря на издателство Ибис за предоставената възможност!

Каравал - Стефани Гарбър

 Толкова е странно, когато имаш да кажеш наистина много неща за една книга, която ти е харесала изключително много, но 80% от коментарите ти клонят към отрицателното...

  Сега, 5 минути след като прочетох книгата никак не искам да споменавам всички проблеми, които видях в нея, но фактът, че докато я четох се раздвоявах между това колко много й се наслаждавах и колко много ме дразнеше Скарлет, подсказва, че ще се наложи да разнищя романа, както аз си харесвам.

  Не мисля, че е наложимо да споменавам, че това ревю е моето мнение и моята гледна точка над нещата, но освен това ще повторя, че аз й се насладих изцяло и много я харесвам! Това, което не харесвам е Скарлет.

  От както излезе книгата на английски ми се щеше да я прочета и я имах изтеглена от самото начало, но някак си ми се искаше да я държа в ръцете си, да я разлиствам и да вкуся от тази магия, за която всички прочели я говореха.  Виждайки българската корица, аз сметнах, че не си заслужава да дам 24 лева за нея, ако ще и да беше поръбена със злато. Обясних в стар пост причините да смятам корицата за грозна и всъщност се радвам, че не се поддадох на импулса си и всъщност си я купих на английски месец/и по-късно и то с 8 лева по-евтина. Беше ме страх да си я купя и обикновено, когато се колебая за такива неща, после наистина оставам разочарована, но не и сега. Тази книга беше страхотна и напълно си заслужава парите за английското издание! (За българското не гарантирам, защото преводите на Бард са плачевни, но това е друга тема...)

  Стефъни Гарбър има много хубав стил на писане. По какво се различава от останалите стилове в трето лице? Тя се е постарала да запази мистерията около Каравал в цялата книга- от началото до края. Мога да кажа, че бях погълната от романа още с първото изречение и ми се ще да можех да прочета и следващата книга, защото...О, този край! 

  Освен това има включени изречения от рода на "Историята можеше да свърши дотук, но..." и някакво продължение, винаги имаше изненадващи обрати и тъкмо когато си мислех, че съм разбрала за какво иде реч в целия този Каравал нещата винаги взимаха неочаквам обрат, доста остър завой и аз оставах все по-изненадана и изненадана, докато не дойде краят на книгата, когато просто бях отвята. Изненадата ми се получи предимно заради някои разкрития, които станаха по отношние на Тела, които бих се радвала да коментирам, но ще бъдат доста големи спойлери.

  Както и да е, това сега не става дума за Тела. Не още. В следващата книга.

  Това, което ми хареса също е и самта атмосфера, която се усещаше от Каравал, цялата мистерия и това тайнствено излъчване. За мен магията беше малко...не магична. Не ме разбирайте погрешно, много добре е представена в книгата, но при мен нещо не се получи. Най-вероятно съм свикнала да чета за далеч по-присъстваща магия, но ако погледнем нещата от страната на нашия свят и посетим такава игра, то тогава това със сигурност ще е много магическо! Приключения, обаче, имаше. екшън, драми, напрежение...О, пълно е! Естествено, под екшън не разбирайте, дуели, войни и борби, действето беше в друга форма, но пак много завладяващо и държащо внимаието!

  Обаче (и тук започват проблемите). Нека да оставим това настрани за момент. Цялата книга е концентрирана върху Каравал, което е напълно логично и хич не се оплаквам затова. Тогава, защо й е било нужно на Стефъни Гарбър да създаде цял един свят, само за да сложи Каравал в него? Този свят има някакви завладени острови, империи и работи, които никой, никога не обяснява и ако ще се чака втората книга, за да се получи това пояснение, то не е на добре. По мое мнеие щеше да е по-добре и по-логично да го направи в нашия свят. Пак можеше да сложи героите на някакъв забутан остров, от който трудно можеш да избягаш, Япония е направена от над 80 острова все пак. И това е само една страна! Можеше да избере всеки остров, можеше да си измисли само един остров или два, понеже Каравал също беше на остров в книгата и да ги използва в нашия свят. Така като кажеше Съединените щати, всеки щеше да знае поне малко за тях, но четейки за някакви Завладени острови, Някоя си империя и какво още беше, не разбрах нищо, а аз с географията и без това съм зле. Знам, че книгата е за Каравал, но това е голяма дупка в сюжета, когато не обясниш създадения си свят! Все пак имаше към 5-6 глави преди да отидат в Каравал, можеше да ги използва и с няколко изреченийца да спомене нещо за света. Пък и нищо не й пречеше да сложи Каравал в Бермудския триъгълник- какво по-подходящо място за магическо и мистериозно шоу от мистериозните Бермудите?!

  Друга дупка в сюжета, която забелязах бяха историите на бабата. Сега, ще кажете да не издребнявам и така нататък, но ако ще си върша работата, която е да ревюирам книга, особео когато ми е дошла музата, то поне ще я свършва добре, нали? Ето какъв е проблемът. Историята на Каравал е обяснена още в самото начало на книгата (което не е проблемът) чрез история на бабата, но никъде после в цялата книга няма повече истории и това е дупката, за която споменах. Всъщност, положението е леко замаскирано, понеже все се споменава как баба им е обяснявала това и онова, бабата се споменавана, но никога вече няма история, а постояно бива повтаряно, че тя е разказвала истории за Каравал. И все пак, ние виждаме само една такава. И тя увисва във въздуха и дразни мозъка на един редактор... (Не аз.)

  Отново искам да кажа е, че аз харесах книгата и обясних всичко, което ми хареса в началото, имам още малко положително, но то ще отиде към края. Сега продължавам към нещото, което най-много ме изнервяше в цялата книга и това е Скарлет.

  О, не знам дали е имало скоро време героиня, която толкова много да ми лази по нервите, колкото тази глупава аленушка, направо нямам думи... Толкова пъти съм извъртала очи, толкова пъти бях безмълвна, изправена пред съвършената й глупост, че по едно време започнах да си водя бележки на телефона. Толкова дълги бележки не съм имала, откакто писах истории на телефона си, а това беше преди 5 години.

  Какво не беше наред в Скарлет? Много неща. Истината е, че видях проблеми там, където някои хора биха казали, че няма. В края на Каравал нещата, които ме дразнеха се оказаха, че били нещо хубаво за нея и ще кажа после защо, но това не я извинява за слабия й характер!

 (Рекламна пауза: Тук е мястото да вметна, че когато казвам Каравал говоря за шоуто, ако кажа Каравал, тогава говоря за книгата.) 

  Ще започна с това, че първоначалното ми впечатление за двете сестри беше, че Скарлет е плаха, но умна, а Тела е тъпа и се държи като лека жена. След това, дълго време Тела беше просто споменато име по очивидни причини, ако сте чели резюмето, знаете, че бива отвлечена още в началото на играта.

  Имам толкова много неща, които имам да кажа за Скарлет, ни едно от тях не е добро, че не знам от къде да започна! Тя е глупава, страхлива и много лесно доверчива! И сега, но какво очакваш?! Естествено, че момичето се бои, виж как ги е третирал баща им, който е същинско копеле! Как ще е страхлива, виж, тя иска да защити сестра си на всяка цена! О, но какъв е проблемът, че се доверява лесно?! И виж! Тя не спря да мисли за сестра си в цялата игра, до последно беше вярна на годеника си, който дори не беше стрещала! О, Скарлет е добра, о, Скарлет това, Скарлет онова!

 Но не! Аз не виждам нещата по този начин. Ето какво ми лазеше по нервите най-много. Скарлет постоянно мислеше как ще намери сестра си (в което няма нищо лошо) и ще се върне на Трисда, за да се омъжи и да напусне Трисда със съпруга си. Виждате ли нещо нередно тук? Надявам се, че да, защото дори изпозвах наклонен шрифт. Така, целта на двете сестри през целият им живот е била да избягат от Трисда (забутаният им остров) и когато по стечение на обстоятелствата успяват, за да отидат на Каравал, Скарлет вместо да мисли като Тела, как няма да се връщат, ще продължат да бягат, защото вече са се измъкнали от там, откъдето по принцип никога до тогава не са успявали, тя продължава да мисли как ще се върне, за да се омъжи и да избяга от баща си веднъж завинаги. #логика Аз на  нейно място щях да завърша играта и да си плюя на петите без хич да ми пука, защото щях да имам най-важното за себе си- сестра си. Така щях да си мисля, това щеше да ми е мотивацията. Но букално през цялата книга Скарлет бърза да се върне на острова, за да се омъжи, а този брак го иска, не защото е влюбена, все пак дори не е виждала човека, а защото вярва, че той е билетът й и на Тела към свободата от тираничния й баща. Само че да, ама не. Също така отказва да повярва на Джулиън, когато той предполага, че може би има нещо гнило, след като баща й не иска да й покаже дори кой е писал тези писма. Ъ-ъ, не, баща й я защитава. Само не разбрах от какво точно.

  Казах, че лесно се доверява. Ето какъв ми е проблемът. Не се доверява на Джулиън, който от самото начало й помага в играта, но се доверява на някакви напълно случайни хора като сцената в стаята на сестра й или нататък в книгата. После, малко по малко си научава урока...Почти.

  Защо е глупава? Ами ако до сега не съм успяла да ви убедя, може със следващите ми аргументи да не успея също, но цялата книга е пълна с подобни небивалици. Ето още малко. Всички й повтарят, че това, което вижда в Каравал е смесица от реалност и фантазия, предупреждават я да не ги бърка, но не. Е, случва се на всеки, но постоянно?! Тя всеки път се хваща на едни и същи трикове! Всеки.  (нецензура) Божи. Път! Това, което най-много ме ядоса, дотолкова, че просто спрях да чета за момент беше една ситуация, в която тя имаше право да зададе два въпроса и диалогът протече по подобен начин:

Найджъл: Имаш право на два въпроса.

Скарлет: Какво? Как така? Какви въпроси?

Найджъл: Попитай ме това, което искаш да знаеш.

Скарлет: Това, което искам да знам ли?

Найджъл: Желаеш ли това да е първият ти въпрос?

Скарлет: Не, не!

Найджъл: Тогава побързай.

Скарлет: *въпрос, който не е свързан със сестра й*

Найджъл: Следвай момчето със сърце, направено от черно.

Скарлет: *някакъв втори въпрос*

Найджъл: *отговор*

Скарлет: *сеща се за сестра си* Чакай! Как да намеря сестра си? Къде е? *и още куп въпроси*

Найджъл си тръгва и тя го гони.

  След впечатляващата ми демонстрация на твoрческо писане в стил 2012-та година (поздрави на всички от alle.bg и на Мели *поклон* #innerjoke) се надявам да сте разбрали. А ако не сте, пребройте въпросите на Скарлет. Повече от два са и още как. Така, когато ти кажат, че имаш право на два въпроса, естествено че не тръгваш да задаваш куп въпроси и ако ще и в пустинята да си расъл, пак го знаеш! Да не говорим, че в Каравал е опасно, ако Найджъл беше по-лош, щеше да отговори на първите два и да изчезне, но не, той й отговори на другите й два официални въпроса и тя имаше наглостта да пита още, защото се чувстваше виновна, че беше питала за себе си, а не за сестра си! Което от една страна е разбираемо, а от друга не. Като една везна бих казала, че спокойно можеше да зададе един въпрос за себе и и един за сестра си, ама не. #мозък 

  Естествено, предполагам, че ако Стефани Гарбър беше направила Скарлет малко по-умна или малко по-смела, играта щеше да е приключила още в първите ден-два, но това не означава, че това оправдава Скарлет. Ама никак даже! Защото нея я е страх да иска нещо за себе си! И това не ми харесва! 

  Окей, нямам нищо против, че целта й е да намери Тела, но така и не разбрах какво иска най-много тя, защото това е проблемът, тя иска нещо за себе си, но я беше срам да признае, в резултат на което се получиха малко неприятности...

  Друго доказателство за твърдението ми, че е много глупава е как хората в Каравал буквално й казват по няколко пъти какво да прави, как да го направи, какво ще последва и така нататък, но тя не слуша, вместо това прави там нещо и после съжалява или казва нещо от рода на "Аз мислех, че..." и поредната й глупост. 

   Споменах, че накрая се оказало държанието й за хубаво. Е, не точно цялото й държание. Скарлет е една от героините, които каквото и да ги правят, не се развиват, освен ако не се случи нещо наистина драстично, че да ги бутне в правия път. Каравал има склонността да променя хората, защото си мислят, че това, което стане в Каравал си остава в Каравал, само че греховете им после ги преследват цял живот и така нататък. Скарлет просто си остана същата страхлива и глупава героиня, която искаше да се върне на време за сватбата си. Според мен целта й беше това, което не й позволи да се промени, а не характерът й, който липсва.

  Скарлет може да не е от най-добре измислените героини, но останалите герои са. Много добре е замислена цялата работа, както казах, разкритията накрая ме отвяха и дадох с цялата една звезда по-висока оценка, отколкото мислех да дам- 3,5 звезди. Да, бях на ръба да дам под 3 звезди, заради Скарлет, но Донатела, Джулиън и целия Каравал след това вдигнаха оценката ми, защото наистина беше невероятно!

 Не очаквах нещата да се развият по този начин ни най-малко! 

  Осъзнавам, че не съм споменала още нищо за Джулиън или Донатела, а ревюто ми вече стана цял трактат, но какво да се прави. Трябваше да си кажа всичко.

  И сега, Джулиън и Донатела са едни герои, за които не бива да пиша много, за да не издам неволно нещо. Само ще кажа, че през цялото време подозирах нещо за Джулиън и не бях далеч от истината, но така и не помислих за другата логична алтернатива. Това беше много хитро замислено от авторката, защото напълно разби клиширана предполагаема версия, която си бях намислила- че  в книгата главния шип ще са Скарлет и Леджънд (или Легендата според Бард). Ш-ш-ш-т! Не е спойлер, вижда се от началото. Може би. Ще ви оставя да разберете.

  Донатела. Първо, името вечно ще ми напомня за женската версия на костенурката нинжа. От начало се чудех защо имената на сестрите не си подхождат по-добре. Едната е кръстена на любимия цвят на майката, а другата е просто Донатела, защото светът е измислен и там склупторът не съществува. Но след края на Каравал, осъзнавам, защо имената им не си подхождат. Тела е на едно друго ниво. Тя прилича на лека жена, даже я смятах за по-глупава от Скарлет, но имаща по-голям хъс от нея. Както споменах малко по-рано, тя нямаше намерение да се връща на Трисда със сестра си за сватбата, за нея те вече бяха избягали. #правае Не подценявайте Тела, както казах, много умело е представено всичко в Каравал и Стефани Гарбър се е справила много добре, защото последните разкрития за Каравал и за сестрите изобщо не ги очаквах, ама ни най-малко! Все пак, точно заради това вдигнах рейтинга и просто си умирам за втората част.

   Като изключим проблемите, които споменах, книгата е страхотна и й се насладих изцяло. Даже я препоръчвам, защото въпреки нещата, които ме дразнеха и ядосваха, аз все пак се забавлявах, наслаждавах се и най-важното- хареса ми.

July Wrap Up

  Естествено, че ще забравя да си направя един от най-лесните постове. Особено когато нямам кой знае колко за показване. Това сигурно не се е случвало в последните 4 години- да имам толкова малко прочетени за месец книги. Не се е случвало и в този блог със сигурност. 

  Затова и ще направя малко по-различен вид равносметка този месец.

Прочетени книги:

1. The Gamble

 Тъй като обичам Завещанието и Ново начало на Кристен Ашли, реших да се преместя на друга нейна поредица, докато чакам изизането на тази. Много харесвам книгите й и макар да имах лек проблем с героите в тази, пак я заобичах истински и много й се насладих. Естествено, нямам ревю, но това няма значение. Книгата е страхотна.

2. Bleach Volume 1-9

  Докато гледах анимето Bleach реших да пробвам да чета манга, не е като да не ми хареса, но не е за мен. Не знам защо, но явно предпочитам отново двете крайноси- или само текст, или само картинки, смесено не ми се получава.

  Но все пак, обичам Bleach!

(В Goodreads ги показваше като отделни "книги" и първоначално така ги бях записала, но не ми се теглеха 9 корици на отделните volume-чета.)

3. The Eighth Day

 Преди няколкото години бях видяла тази книга в Goodreads и съвсем наскоро се светнах, че може да я изтегля, затова и го направих. Осмият ден е една много интересна middle grade книга, която оцених на 4 звезди. Тъй като не съм фен на MG, дори повече, отколкото не харесвам YA, то означава, че книгата със сигурност е добра.  

  В нея има действие, мистерия и дори забавни моменти и смятам да завърша трилогията, защото за мен си заслужава.

Купени книги:

  В чест на Алеята на книгата си купих няколкото книги, но не и от самата Алея. Имам дори ПОСТ затова. Но, малко по-рано тази седмица си купих още 2 (едната от шатрата на Ибис!) и понеже не ми се чака до края на август, за да ги покажа, реших да го направя тук. Първо, в миналия ми ПОСТ може да видите трите книги, които си закупих преди това.

  Ето и новите ми попълнения:

  Това копие е от така наречените "джобни" книги и струваше само 16 лева, сравнено с нашата, която е 24. Знам, знам, че е с твърди корици, но ако беше с меки, пак щеше да струва 20 лева, вижте Хилядният етаж за доказателство.

   Доста дълго се колебах дали да си я взема или не, понеже съм доста скептично настроена към нашумелите книги. Реших дори да не чета ревюта докато не прочета книгата, защото иначе започвам да виждам проблеми там, където няма. Само се надявам да ми хареса, но и да не ми, 8 лева разлика са си 8 лева! Дори на Алеята нямаше да ми излезе толкова евтино, а и не харесвам българската корица, защото тази, която виждате на моята снимка е оригиналната на меките и твърдите корици (но не съм сигурна на Англия или на САЩ), а роклята на нашата, заедно с още няколко подобни е това, което се вижда под обложката на изданието с твърдите корици на английски. Даже ще покажа снимки.

  

Нарочно съм ги направила така големи, че да излизат от рамката на съдържанието ми,
за да се виждат.

  Наясно съм, че кориците на книгите също си имат права, които трябва да се закупят, но нашата работа просто ми прилича на наполовина свършена. И по мое мнение, можеше и по-добре, но тъй като така и не възнамерявах да я купя на български, не се оплаквам много. Преводите на Бард и без това не са ми любими.

  Тук вече всеки научи, че имам слабост към любовните романи на Ибис. (Пост 1 и Пост 2) Исках от доста дълго време да си купя През онази нощ..., защото...ами, вижте корицата! Жената е с книга! И аз нали обичам такива неща... 95% cover buy, но освен това съм доволна от останалите книги на Джули Джеймс, които прочетох, така че не е като да няма да я чета.

  Преди малко като казах, че обичам неща с книги на тях се сетих за нещо, което исках да разкажа. 

  Преди няколко седмици влязох в една книжарница, на която се натъкнах случайно, докато с една приятелка обикаляхме насам натам. Вътре тапетите бяха книжни! Изглеждаше като стара библиотека! Беше много красиво, защото, както казах, самите тапети бяха на рафтове с книги с кожени корици и изглеждаше много яко! Като старовремска библиотека... Отначало дори не видях истинските рафтове... #опа

Изгледани анимета:

Изгледа целия Bleach и искам още, но не искам още и да... Много му се радвам. Преди няколко години го бях започнала и зарязала на най-интересното, чак се чудя на себе си. Сега съм просто... Уау.

И понеже след всяко тежко четиво е ред на леко, реших да видя едно от тези анимета (Yuri on Ice) и просто се влюбих в него. То е толкова сладко, толкова хубаво... Разтапям се от сладост...

  Ето защо помолих за още препоръки и сега гледам това. Казва се Sekai-ichi Hatsukoi и е много сладко и то! И дори не се разказва за една главна двойка, а за 3. Всичко е момчета, макар и да не си личи много.

Съдете ме, не ми пука, запалих се и докато не ми мине периода ще ви надувам главите и с това, освен с всичко що е книжно.