5 причини да прочетете Скритият оракул

 Тъй като нещо не ми идва музата за едно ревю, реших, че вместо това мога и аз да направя един такъв подобен пост. 

  Причините не са подредени по някаква схема, а за която съм се сетила първо.

1. Нова среща с обичният ни син на Посейдон (и другите герои)

  Не вярвам да няма човек, който да не страда по завършека на любимите ни поредици Пърси Джаксън и боговете на Олимп и Героите на Олимп, за това може би ще се зарадвате да научите, че тук историята на Аполон се преплита и с малко участие на героите от гореспоменатите поредици. Както обикновено, когато всички се съберат на едно място, означава, че нещата са по-сериозни, отколкото първоначално изглеждат.

  Пърси, разбира се, си има малки ключови ролички в началото и края на книгата, което я прави още по-хубава!

2. Хуморът

  Това е типичната книга за Рик Риърдън и неговият така любим свят за гръцките богове. Тук още от самото начало до края книгата е пълна с хумор, сарказъм и ирония, но и самото присъствие на Аполон като главен герой си е смешно като цяло. 

  Да си призная, смях се много с тази книга, даже твърде много и на моменти, които не би трябвало да са смешни, най-вече защото подборът на думите е бил...ироничен.

  

 3. Аполон

  Може би ще се запитате защо слагам богът на слънцето, лечението, стрелбата с лък и поезията едва на трето място, а може би няма, но все пак ще спомена, че едва сега се сетих за него. Не е като да съм чела книга с името "Изпитанията на Аполон" с главен герой (да не повярваш!) Аполон...Не, как може да си помислите такова нещо!

  Държа да отбележа, че изключително много харесах промяната у богът, принизен до смъртен (за трети път), понеже тя е доста осезаема. Както той, така и аз не съм сигурна на какво точно се дължи осъзнаването на грешките му в божествените му години, но нека само да отбележа, че това са едни от любимите ми моменти. Няма нищо по-хубаво от самовлюбен бог, който осъзнава колко е жалък и се опитва да се подобри макар и да не си го признава. 

  Обикнах моментите между него и децата му, както и между него и малката Мег, защото те са едни от малкото, в които той е...доста искрен и привързан. До някъде ми и харесва как отдава проявата си на чувства на човешката си природа за момента.

  Не липсва и моментът на осъзнаване колко лош бог и баща е бил понякога. Ако в началото арогантността и самовлюбеността му се усещаха постоянно, то към края на книгата те вече бяха...Е, не бяха изчезнали напълно, по-скоро леко заглушени, но все още там.

  Харесвам как Рик Риърдън е изобразил Аполон в книгата и неговата промяна. Той е един забавен персонаж.

4. Светът + Сюжетът

  Има ли нужда да споменавам уникалността на познатият ни свят, примесен с гръцката митология? Надявам се, че не. Светът е все така прекрасен, но сега има по-дълбоко загатната мистерия.  Дори се споменава, че събитията от предишните две поредица може би не са били дело на съдбата, а на нещо друго. Или на някой друг.

  Това, което се загатва тук хем отговаря на някои въпроси, хем поставя началото на нови. Като цяло сюжетът е добре построен, дори не мисля, че има нещо да му се коментира. Развива се сравнително бързо, но не прекалено, има много екшън и много хумор. Много се забавлявах докато четох книгата.

5. Авторът

  Разбира се, защо да не забравя най-важната причина, а именно човекът, написал Скритият оракул?

  Както винаги, стилът на Рик Риърдън е лек, забавен и изключително бързо се чете. Той е способен винаги да създаде такива герои, с които времето да отлети така бързо като лятната ваканция, но същевременно да те накара и да му се насладиш до край. 

  Честно казано, самият писател би трябвало да бъде първата причина, която да те накара да прочетеш новата му книга, а след това всичко останало, защото той е страхотен. Всичко, което пише е така изпипано, така забавно и приятно, че няма как на човек да не му хареса (или поне на мен де). 

  Освен това обожавам начинът, по който той преплита различните си книги в световете си и начинът, по който има препратки към Пърси Джаксън и боговете на Олимп, към Героите на Олимп и към Магнус Чейс и боговете на Асгард. Винаги съм си умирала героите от едната поредица да се срещнат с тези от друга. Това е просто уникално! (Само  остава да включи и Картър и Сейди Кейн и аз ще съм на седмото небе.)