неделя, 15 май 2016 г.

Гневът и зората - Рене Ахдие

  Как е възможно в рамките на 200 от 400 страници една книга да ми стане любима? Как. Е. Възможно?!
   Наистина не мога да повярвам за колко кратко време една книга може да се издигне от почти непозната до моя любима. Едно е, че лесно харесвам книги, друго е, обаче, когато така бързо се издигнат в очите ми.
  Не съм запозната с приказките от Хиляда и една нощ, но видях някъде набързо скалъпен преразказ, докато се рових в едни ревюта и заключих, че най-вероятно биха били по вкуса ми. Не знам за тях, но Гневът и зората ме остави без думи.
  Ако не бях на училище, най-вероятно щях да прочета тази книга за един ден. Тя не е от малко страници, но стилът на Рене Ахдие е лек, който се чете изключително лесно и макар да разказва от трето лице, прехвърлях страниците с лекота, неприсъща за мен. Може би и самият сюжет има нещо общо с това. 
  Не бих казала, че започва бавно, по-скоро си започва с нормална бързина, а с развитие на събитията все повече и повече сме запознати с Халид и Шахризад, с природата им, с близките им и нещата, които се случват около тях и нещата, които стават около двамата главни герои.  
  Изключително много харесвам идеята на самата история- за владетел, който убива всичките си съпруги и тази последна жена, която успява да се спаси всеки следващ ден (зора?), разказвайки истории на халифа. За мен, няма нищо по-привлекателно в една книга от това момичето да се влюби в човека който мрази или пък в чудовището в случая, защото най-често точно те биват неразбраните и с най-нежните и мили сърца. Често, също така, на същите тези хора им се е наложило да издигнат стени около себе си, а аз обичам да гледам как една жена може да събори тези стени само с едно мигване.
  Е, книгата не се очертава предимно на любов, целта на Шахризад е да убие Халид, но по стечение на обстоятелствата...едното довежда до другото и така.
  Развитието на действието е с добра скорост, не се бави твърде много, но не се и развива със скоростта на светлината, а точно както трябва. Харесва ми как на моменти има мистерия, заплаха, малко екшън, любов и напрежение. Харесва ми как са изградени повечето герои, макар и да смятам да говоря само за двамата или трима.
  Шахризад е едно силно момиче, с ясна цел и несигурно сърце. Тя е умна, смела и много силна като характер, че и освен това. Умее да стреля с лък, което се издигна силно в очите ми и ред други неща, които дори не мога да започна да изреждам. 
  Още от началото изключително много я харесах как е представена, как се държи и колко е целеустремена, макар и в течение на книгата се забеляза това нейно колебание по стечение на обстоятелствата. Това, което най-много ми хареса беше, че тя никога не забрави защо по начало е отишла в двореца, макар и целта й да не си остана същата. 
  Колкото и да искам, не бих могла да опиша надълго и нашироко Халид, понеже той е от тези забулени в мистерия и тайни личности, които са преживели твърде много, за да бъдат способни да се доверят на някого до толкова, че да му покажат и най-съкровените си емоции. Той е от типа герои, които са се затворили в себе си и не желаят да споделят преживяванията си с никого другиго, колкото и тежки да са те. Той е от тези персонажи, на които им е нужен един единствен, но впечатляващ човек, който да ги разтърси достатъчно, че тази броня, стена,  тази предпазливост да се пропука, най-малкото, за да започне малко по малко да пада...Но само за даденият човек и за никой друг. Той не става слаб и лигав, напротив, бидейки способен да покаже чувствата, които много хора са убедени, че не притежава, той сякаш става по-силен герой. С две думи, Халид е от един от любимите ми типове герои.
  Джалал в Гневът и зората е като Кенджи в Разбий ме. Може би малко по-сериозен на моменти Кенджи, но аз като такъв си го възприемам. Джалал е от типа герои, които го играят най-добър и най-верен приятел на главният герой, които винаги ще намерят да разведрят положението или да отбележат нещо очевидно за всички останали, но не и за тях самите, в името на доброто и щастието на скъпите за него. Изключително много харесвам персонажът му, защото той е като глътка свеж въздух сред всичко, което се случва около тях.
  Краят на Гневът и зората не бе неочакван. Бях се досетила за него от началото на ревю, което четох. Това, което се случи, обаче, наистина много ме подразниха най-вече стеклите се обстоятелства и това, което се случи. Не ми харесва това, че Тарик не може да приеме изборът на Шахризад и си е втълпил, че тя страда от Стокхолмският синдром и на практика той и глупавите му приятели са виновни за развилите се обстоятелства, понеже не просто навредиха на Шахризад и Халид, но и на целия град и то заради едно момиче и глупаво тийн увличане.
  Когато се стигна до истината зад убийствата на съпругите на халифа, не си бях представяла точно така нещата с точно такава причина. Не знам какво  очаквах де, но със сигурност не беше това. Понеже напsоледък много рядко се случва да се изненадам в книга, това е един голям плюс за нея, но вече е ясно, че наистина много я харесвам, макар и да не успях, според мен, да изразя всичко, което исках да кажа.
  На кратко, Гневът и зората е една лека книга, която ще ви хване и задържи от първата до последната страница, ще ви държи в напрежение на правилното място и ще ви въздейства по още хиляди начини точно там, където трябва през цялото време. Това е книга, която лесно може да влезе под кожата на човек, стига да не неговият тип.

2 коментара:

  1. Леле, ревюто ти ме хвана здраво и ми каза : ''- Мари прочети тази книга! '' Невероятно ревю! <3

    ОтговорИзтриване
    Отговори
    1. Благодаря ти! На мен просто книгата ми хареса твъърде много, даже не го очаквах! Но би трябвало, никое резюме не ме беше хващало така от доста време. :))

      Изтриване