За пръв път от 4 месеца насам книга ме държеше до късно вечерта (или рано сутринта), за да прочета възможно най-много от нея и защото съм гадна, си оставих най-интересното за днес.
Ето я пълната истина- Аз. Съм. Безмълвна.
След цяла седмица на читателски застой, вчера (неделя) реших да започна Златна лилия, втора книга от поредицата Кръвни връзки, защото усетих онова чувство, което ме кара да чета, макар и по-слабо този път, поради огромното ми желание на прочета TWOK, но края на тази книга ме накара почти напълно да забравя творението на Брандън Сандърдън и да искам да прочета по-бързо 3-тата книга.
Поднасям искрените си благодарности на издателство Ибис, че ми предостави възможността да прочета книгата и да й напиша ревю.
Като втора от поредица, ревюто следва да е по-кратко от първото, за да не издам несъзнателен спойлер, че най-вероятно е очевидно, че имам проблем към пълната мистерия, но ако не спомена поне нещо, ревюто става сухо и...ами на практика няма особено смисъл от него.
Както винаги тук се съдържа голяма доза мистерия, романтика, която много, много ми хареса, забавни моменти и много повече Ейдриън от първата книга. Вече наистина се убедих, че и аз много го харесвам и разбирам защо всички го предпочитат пред Дмитрий и така нататък, но аз все още си оставам тийм...всъщност сега ставам тийм Кристиан, Дмитрий и Ейдриън, особено след една дълга, дълга реч, която започна с това, че Сидни няма нужда да се ограничава откъм храна (аз , например, съм твърдо против диетите и като чуя някой да ми казва колко яде или по-точно колко не яде, огладнявам) и би изглеждала по-добре с два килограма отгоре...е, да кажем, че с това ме спечелии. Ако бях на мястото на Сидни, щях да съм се предала само след като ми каза, че ще изглеждам по-добре, ако не ми се виждат ребрата. Разбира се, той не се ограничи само с това, но все пак. Не смятам това за спойлер, обаче, всеки, който има навика да прочита последната страница, последният ред или нещо последно от дадена книга преди да я е започнал, ще знае за какво говоря и какво става. Аз, например имах грешна представа през цялото това време за края, но сама съм си виновна и все още съжалявам, че не започнах да чета поредицата преди време.
 |
| # Да нямаш търпението да чакаш да се зареди компютъра ти и да почнеш да си пишеш ревюто на ръка. Също така качеството не е най-доброто, но пък и без това пиша по-грозно, отколкото предполагах. |
Та, заговорих за Ейдриън, но не споменах, че имаше драма около Джил, Еди и Анджелина (надявам се да не бъркам името й, защото в поредицата я прекръстих около 6 пъти, формирайки всякакви вариации с Андже). Мисля си, че се заформя някакъв любовен триъгълник и донякъде ми е смешно, особено след като се оказа по едно време, че Джил е близка и с Мика. Ах, Мика, напомня ми на един друг Мика...
Както и да е, освен мистерията и романтика/драмата, имаше и малко магии и пасивно-агресивни намеци. Със сигурност имаше много повече екшън или по-точно битки тук, които както винаги четях с огромен интерес и желание и бях напрегната (дори настръхвах) в края. Със сигурност имаше много мистерия, неочаквани обрати и открития (някои не чак толкова неочаквани) и всичко беше написано по все така изумително страхотния начин на Ришел Мийд. Това беше една доста екстремна книга, особено в края, понеже конфликтът беше между много повече хора, но е наистина забележително как по-малобройните дампири са способни да се справят с многобройни човешки воини, обучени да се бият, но кой идиот би се изправил срещу дампир? Да не говорим, че само един успя да победи 4-6 души, които нападнаха Сидни и Соня по едно време.
Това със сигурност си беше най-добрата книга в поредицата до сега, но пък е само втората, така че ще видим колко още пъти ще си променя мнението, само знам, че щом я прочетох толкова бързо (за няма и два дни), значи само по себе си си казва колко ми е харесало. ^^
Няма коментари:
Публикуване на коментар