Колкото повече напредвам, толкова по-интересно ми става в самата книга. Не мога да повярвам, че вече съм прочела малко повече от половината. Днес почнах да чета третата част, след като снощи прочетох антрактите към втората и съм наистина, наистина развълнувана и в огромно напрежение, понеже живота на Кал е застрашен. Отново. Този път повече от обикновено. Но нека да започнем първо с втората част, където се разказваше за Далинар, синът му, чието име нямам представа как се чете- Adolin и Каладин.
Този път, за разлика от първата книга, където в отделните глави се разказваше само за един герой- Каладин или Шалан, тук при баща и син в една глава се разказваше и за двамата. Това ми хареса. И двамата много ги харесвам- те са силни воини, но за жалост с много различни гледни точки относно войната и как трябва да бъде водена, особено когато на Далинар започнаха да му хрумват странни идеи за природата на Alethi-те, понеже за тях войната е ежедневие, така да се каже, а и трябва да отмъстят на Parshendi-те за убийството на Гавилар- предишния крал и когато Далинар предлага да спрат с войната, не получава особено добри отзиви.
Да не говорим, че параноичният ми племенник, още известен като крал Елокар, който вижда асасини зад всеки ъгъл, го подозира- него, Далинар, брат на Гавилар, който обича племенника си като собствен син и се е клел да го защитава! Мен ако питате Елокар е глупаво и неблагодарно копеле. Може да се каже, че за неговите 27 години се държи като някакво детенце и взима доста глупави решения.
А пък Adolin е много сладък. И никой не може да задържи разбере бройката на жените, през които е минал. Наистина е много забавно, когато представя на Далинар новото си момиче и горкият мъж е объркан какво е станало с предишното. (Умирам си да сложа емотиконка тук.)
А когато се включи и King's Wit, което се оказа, че явно е "Остроумието на краля", става наистина забавно.
Листчетата, които са на снимката този път не символизират забавни цитати, а такива, които много съм харесала, но понеже е Брандън Сандерсън и е Пътят на кралете, няма чак толкова много хумор, колкото в Стоманено сърце или в Сплавта на метала. Това, обаче, не означава, че книгата не е интересна. Действието може да е мудно и да няма особено развитие, но оже и така само да ви се струва. Аз, например, разбрах няколко неща (и ми се потвърди предположението на Шалан), които просто засилиха интереса ми и знам, че до началото на другата седмица сигурно ще съм я прочела, но тъй като правя постове за нея на части, най-вероятно няма да има ревю, понеже сега си казвам всичко, докато ми е прясно.
Със сигурност обожавам чувството купчината листи от едната ръка да намалят, а в другата да се увеличават.
Нека сега да споменем малко за неволите на Каладин и неговите трудности в Мост 4.
Във втората част наблюдаваме едно огромно развитие относно нашият младеж-хирург, който с тежки физически и психически усилия се опитва да обедини всички пречупени мъже от рупата му. Това се оказва по-трудна работа за него, но в крайна сметка малко по малко успява и дори на една обиколка измисля нов начин на носене, чрез който да използват моста като щит в резултат, на което Мост 4 минава без жертва (нещо нечувано), но на цената на 200 други жертви и загубена битка. Тогава той осъзнава и каква грешка е допуснал, мислейки само за собствената си група, но не и за останалите, които носят мостове. За това всъщност и се оказа, че живота му е застрашен и утре нямам търпение да стана и да разбера какво става с него.
И така, оказа се, че ако стана малко по-рано мога да прочета едни 100 страници и понякога малко отгоре, без проблем и пак да съм доволна. По принцип мога и повече, но след 18:00 се разсейвам с компютър. Пък и има много сайтове за проверяване.
Едно последно нещо, в един от антрактите имаше мъж, който можеше да прави татуировки на тялото си само с мисли.
How cool is that!
Няма коментари:
Публикуване на коментар