Както и самото заглавие си го казва- обичам дългите поредици. Има ред причини, поради които обичам да чета серии, но ще кажа за няколко от тях.
Първо ще започна с разбирането ми за дълги поредици.
Хари Потър НЕ е дълга поредица.
Реликвите на смъртните не е дълга поредица.
Изборът, Академия за вампири, Кръвни връзки, Стъкленият трон- това не са дълги поредици.
За мен дълга поредица означава в нея да има десет или повече книги. Такива са Анита Блейк, ловецът на вампири- текущи 25 книги, Вампирите от Морганвил- 15 книги, Братството на черния кинжал- скоро 15 книги, Кейт Даниелс- скоро 10 книги, Чарли Дейвидсън- скоро 12 книги, Училище за вампири- 12 книги, В смъртта- 40+ книги, не съм ги чела (още), Малазанската книга на мъртвите - 10 книги (не съм ги чела още), Колелото на времето- 14 книги (ще ги чета някъде в бъдещето) и така нататък. За изключения могат да се приемат серии, чиито книги са изключително дебели, а под това имам предвид над 600 страници. За такива поредици в момента се сещам единствено за Друговремец и Песен за огън и лед, тъй като Малазанската книга на мъртвите и Колелото на времето попадат и в двете категории.
След като изяснихме това, можем да преминем към моите причини да обичам дълги поредици.
🔴 Героите, както всеки, четящ блогът ми най-вероятно знае и му е втръснало да чете, са най-важното нещо в книгите за мен. Една от причините да обичам дългите поредици, и може би най-важната е, че чрез тези 10+ книги имам шанса да проследя развитието на даденият герой. Обикновено бих предпочела да ги изчета тези романи един след друг, но дори и да не мога, ефектът няма да е по-малък. Наистина много обичам да проследявам развитието на даден главен герой, дори и да са повече, защото когато свърши поредицата я чувствам някак си по-близка за мен, защото героите й са били толкова дълго време част от мен самата... Чела съм за тях, смяла съм се с тях, скърбяла съм с тях...И сега, може да изглежда така, сякаш твърде много се вживявам в нещата и ще кажа, че не е така. Все още съм наясно с нещата, които ме заобикалят. Може би.
Просто това е най-главната причина да обичам дълги поредици, а ако са завършени, още по-добре!
_________________
Със сигурност след героите
точките ми ще са по-кратки.
_________________
🔴 Когато свикна с дадения свят или обстановка, особено ако наистина много ми хареса, не искам да се разделям с нея и възможността да чета възможно най-много книги в изградената от автора вселена...Е, да кажем, че това е шанс, който не бих изпуснала.
🔴 Освен това, аз адски много обичам да седна и чета много книги подред и една малка част от мен се дразни на това, че трябва да се съобразявам с какво се чете сега и какво се чете в страната заради блога. От една страна на хората им омръзва да гледат по 20 ревюта на една и съща книга във всеки блог и то за около една седмица. От друга страна, ако напиша ревю на някоя друга книга се чете също толкова малко, колкото ако не напиша никакъв пост. Следователно и в двата случая няма угодия и само се чудя какво да правя. Затова реших да си чета това, което искам.
Да се върнем на дългите поредици- обожавам да взимам книга, след книга и да знам, че приключенията на дадени герои продължават, а когато чета urban fantasy аз направо си се разтапям.
🔴 Най-дългата поредица, която някога съм чела е Анита Блейк, ловецът на вампири, както горе написах, тя е от 25 книги и тази година трябва да излезе 26-тата. Това е моята любима поредица и всеки път щом хвана нова книга сякаш се срещам със стар приятел, така да се каже. Това е една от малкото дълги поредици, които помня в сравнително много детайли, защото обикновено всичко се смесва и не мога да кажа в коя книга какво се е случило, освен ако не гледам имената.
🔴 Друго, за което току що се сетих, докато се обяснявах в любов на Анита е, че дългите серии носят със себе си житейски уроци. Смейте се колкото искате! Така е! Поне при мен и опита ми с Анита и Кейт Даниелс, например. Ще говоря обаче за Анита. Прочетох тези книги, когато бях на 15, по-голямата част от тях- от 1 до 22 някъде. Тогава нямах блог и нямах от какво да се притеснявам, както сега бих имала, ако реша да чета 22 книги без почивка, защото точно това направих тогава. Нека само да кажа, че те ме научиха на наистина много неща и благодарение на тази поредица изградих една част от сегашния си характер.
🔴Другото, което е, книгите като цяло ме научиха да разбирам хората по-добре и да разчитам езика на тялото и очите, както и някои от техните изражения, но това, зависи предимно от саите хора. Това на страна, поредици като Анита Блейк, Кейт Даниелс, Среднощен ловец и още няколко са ми помогнали в развитието на прозата ми на няколко нива. Това се получава чрез четенето за едни и същи герои, защото се вижда не само развитието на героите, но и отношенията между тях, вижда се развитието на самия автор като човек (поне при Лоръл К. Хамилтън се вижда). Отново достигнах един от онези моменти, в които просто не мога да се изкажа така, както бих желала.
_____________________________
Само аз ли забелязах, че се
въртя около едно и също нещо?
_____________________________
Може би някъде в този пост сте се запитали "Но не й ли омръзва да чете за едно и също?!" и аз ще отговоря, че не, не ми омръзва, защото далеч не чета за едно и също. Вярно, героите са си еднакви през цялото време, но както вече казах- наблюдава се развитие, има различни сюжети, засягат се различни истории и стават нови интриги. Освен това, ако на първо време не ми е интересна дадената поредица, защо изобщо да я продължавам?
Бих могла да пиша още и още на тази тема, но както виждате- въртя се в кръг. Накратко казано- обичам да чета дълги поредици заради героите (и заради малко други подробности.)
Няма коментари:
Публикуване на коментар