Преди около две години прочетох Ерагон и Първородният, но след това повече не се докоснах до тази страхотна поредица. Сега, 2 години по-късно мога да кажа, че най-накрая се върнах към нея и съм наистина много доволна от третата книга.
В поста си с 3 причини да прочетете Наследството на Кристофър Паолини споменах най-главните неща за книгите като свят и стил, затова няма да наблягам на тях тук, а на впечатлениета ми от тази трета книга.
В поста си с 3 причини да прочетете Наследството на Кристофър Паолини споменах най-главните неща за книгите като свят и стил, затова няма да наблягам на тях тук, а на впечатлениета ми от тази трета книга.
Накратко в типичното ми начало- стилът на Кристофър Паолини е лек и приятен, особено като се има предмед, че жанрът е хай фентъзи. Лесно се чете и има страхотни описания на мечове, които просто обожавам. Изключително много ми хареса да чета тази ужасно дебела негова книга и то на английски. Предполагам, че една от причините да я забавя толкова е, защото смятах, че ще е голямо предизвикателство, но реално не беше. Повече подробности по стила и света в поста.
Имам само едно ревю от тази поредица и то дори не е истинска рецензия, а е направено по английските "правила", когато трябваше да го пиша за домашно затова изобщо не е добре. Както и да е. За какво ще говоря? Някак не върви да почна да разсъждавам за героите така, сякаш е първа книга нито пък да тръгна от средата, та не знам. Ще бъде както се получи.
Ерагон официално ми става сред любимите герои. Той е просто страхотен.
Книгите дават шанса да се проследи развитието му от началото на поредицата до сега по един изключително добър начин, който го показва във всяка негова светлина. Ерагон е далеч от перфектен и далеч не е най-добрия или най-силния воин, но съдбата на цяла Алагезия зависи от него по стечение на обстоятелствата. Харесва ми как е изграден и проблемите, които има, как до последно не иска да убива и се старае да не се превръща в едно от чудовищата, срещу които се бори. Той е изключително умел в битките, силен е и много находчив.
Едно от нещата, които най-много ми хареса в Бризингър (и в поредицата като цяло) е как е изградена връзката между него и Сапфира, чието име се произнася Сафиъра и не идва от сапфир, но българският превод... Както и да е. Техните отношения са показани и развити и в четирите книги със сигурност, но това, което видях сега ми хареса изключително много, защото те са преминали през толкова много предизвикателства заедно за краткото време, в което се познават и са станали изключително близки. Обожавам да чета за добре развити връзки и това е една от причината да оценя книгата толкова високо. Това ми направи силно впечатление, защото когато са заедно Ерагон и СаФИЪра са по-силни (и забавни), а когато са разделени се усеща как си липсват. Имаше дори две глави, в които беше показана страната на Сафиъра и много ми хареса. Кристофър Паолини е предал връзката им по изключително умел начин.
Вече споменах за описанията на мечовете и смятам да отделя този кратък параграф за всички описания. Аз просто заобичах тези описания на оръжия, най-вече на мечовете в книгата! Те са описани толкова детайлно, че просто няма как да не им се насладиш, а аз дори не обичам описания! Освен това много харесвам как описва битките и действията...абе просто всичко! Описва, описания, описал...не знам с какво да го заменя, хаха!
Книгите дават шанса да се проследи развитието му от началото на поредицата до сега по един изключително добър начин, който го показва във всяка негова светлина. Ерагон е далеч от перфектен и далеч не е най-добрия или най-силния воин, но съдбата на цяла Алагезия зависи от него по стечение на обстоятелствата. Харесва ми как е изграден и проблемите, които има, как до последно не иска да убива и се старае да не се превръща в едно от чудовищата, срещу които се бори. Той е изключително умел в битките, силен е и много находчив.
Едно от нещата, които най-много ми хареса в Бризингър (и в поредицата като цяло) е как е изградена връзката между него и Сапфира, чието име се произнася Сафиъра и не идва от сапфир, но българският превод... Както и да е. Техните отношения са показани и развити и в четирите книги със сигурност, но това, което видях сега ми хареса изключително много, защото те са преминали през толкова много предизвикателства заедно за краткото време, в което се познават и са станали изключително близки. Обожавам да чета за добре развити връзки и това е една от причината да оценя книгата толкова високо. Това ми направи силно впечатление, защото когато са заедно Ерагон и СаФИЪра са по-силни (и забавни), а когато са разделени се усеща как си липсват. Имаше дори две глави, в които беше показана страната на Сафиъра и много ми хареса. Кристофър Паолини е предал връзката им по изключително умел начин.
Вече споменах за описанията на мечовете и смятам да отделя този кратък параграф за всички описания. Аз просто заобичах тези описания на оръжия, най-вече на мечовете в книгата! Те са описани толкова детайлно, че просто няма как да не им се насладиш, а аз дори не обичам описания! Освен това много харесвам как описва битките и действията...абе просто всичко! Описва, описания, описал...не знам с какво да го заменя, хаха!
В Бризингър Аря няма много голяма роля, но пък аз продължавам да я харесвам. Нейното име също не се произнася така, а Ария, но на кого са му притрябвали дългите гласни. (Алагейзия също.) Да се върнем на елфката (елфинята? Звучи като графиня.) тя е сред любимите ми в поредицата, понеже макар и малко дръпната е силна и страхотна героиня, която е много добра приятелка на Ерагон.
Идва време за една героиня, за която имам противоречиви чувства, защото от една страна разбирам причините й да действа по този начин, но от друга страна никак не одобрява и това е Насуада. Макар и да е добър и много находчив владетел, тя изключително много ме дразнеше с отношението си към Роран, братовчедът на Ерагон, който тя възприема като заплаха. Отново казвам, че разбирам напълно причините й и има логика, но това не означава, че трябва да харесвам факта, че изправя единствената жива роднина на Ерагон в смъртна опасност всеки ден.
Идва време за една героиня, за която имам противоречиви чувства, защото от една страна разбирам причините й да действа по този начин, но от друга страна никак не одобрява и това е Насуада. Макар и да е добър и много находчив владетел, тя изключително много ме дразнеше с отношението си към Роран, братовчедът на Ерагон, който тя възприема като заплаха. Отново казвам, че разбирам напълно причините й и има логика, но това не означава, че трябва да харесвам факта, че изправя единствената жива роднина на Ерагон в смъртна опасност всеки ден.
Като стана дума за Роран- той също е невероятен! Още от Първородният започнах да го харесвам, макар и тогава да не бях очарована от факта, че се налагаше да чета и за него, защото обикновено не ми харесва в книги, в които първо се е разказвало само за един герой да се натъпчат още няколко, но този път останах очарована. Роран е наистина силен герой, но не просто по характер, но и по...ами физика. Той е умел самоук воин, на който много хора (и не само) дължат живота си и точно затова не ми харесва как се отнася Насуада с него, защото вместо да го поздрави, че не се е подчинил на необмислено дадена заповед и е спасил животи, той бива наказан, но пък всичко се нарежда накрая.
Една от многото причини да харесвам тази поредица е, че има много пътуване. Във всяка от книгите героите, най-вече Ерагон и Сафиъра, кръстосват континента и посещават различните местностти като владенията на джуджетата и тези на елфите, срещат различни личности и много опасности. Изключително много обичам книги с пътуване, стига да не е описано прекалено тежко, а тук не е.
В едно от тези малки пътешествия, отново се срещаме с Оромис и Глаедр (или Глаедър? Гледр? Глейдър? Glaedr), от които за пореден път Ерагон и Сафиъра научават много за същността си на Дракон и Ездач, за техните способности и така нататък. Дори се разкриват някои много важни неща, откоито зависи бъдещето на цяла Алагейзия. (Пиша имената приблизително така както се изговарят, има си речник в края на книгата.) Досетих се за развитието на някои неща и все пак събитията в Елесмера бяха наистина поучителни за Ерагон и Сафиъра и доста интересни за мен да ги прочета.
В едно от тези малки пътешествия, отново се срещаме с Оромис и Глаедр (или Глаедър? Гледр? Глейдър? Glaedr), от които за пореден път Ерагон и Сафиъра научават много за същността си на Дракон и Ездач, за техните способности и така нататък. Дори се разкриват някои много важни неща, откоито зависи бъдещето на цяла Алагейзия. (Пиша имената приблизително така както се изговарят, има си речник в края на книгата.) Досетих се за развитието на някои неща и все пак събитията в Елесмера бяха наистина поучителни за Ерагон и Сафиъра и доста интересни за мен да ги прочета.
Мога да кажа, като се повторя за сетен път, че Бризингър със сигурност ми хареса адски много, насладих й се изцяло и беше удоволствие за мен да прочета това така дебело копие, което си купих преди толкова време. Със сигурност препоръчвам поредицата, особено ако сте фенове на дракони и много битки, както и на добре изградени светове с техните си езици, различни индивиди и зли, тиранични владетели.
Няма коментари:
Публикуване на коментар