неделя, 4 октомври 2015 г.

Crown of Midnight by Sara J. Maas

Before she was deadly. Now she is unstoppable.
Crowned by evil. Bоund by duty. Devided by love.

Има намеци, които могат да са приравнени със спойлери. Също така, това не е точно ревю, а по-скоро коментари.

 Обикновено в мига, в който хвана книга, която вече съм чела, си спомням всички моменти и подробности, особено ако започна да чета малко от книгата. Сега нещата не са по-различни, защото в мига, в който я отворих, знаех какво ще се случи най-вече защото тук имаше няколко шокиращи неща, едно, от които ме травмира емоционално, защото...Нехемия. Просто много харесвам Нехемия.
Та, от това че в тази книга си спомних всичко толкова бързо само доказва, че явно ми е била по-интересна от първата и наистина е така, тъй като тук отношенията между Каол и Селена се задълбочават в два момента от книгата- някъде към средата и някъде към края, но за разлика от други книги, не те са кулминацията, а други две-три неща.
  Kакто винаги, накрая станаха най-интересните неща, а аз отново съм с разбито сърце около една много, много, много незаслужена смърт. А Арчър Фин заслужава една бавна и мъчителна смърт, такава, която да очакваш с нетърпение след първите минути на мъчение, но Селена нямаше особено време тогава.
  Като цяло, не знам какво да кажа. До един  момент книгата беше много щастлива, мистериозна (разбира се) и леко тайнствена, а след това стана дори по-добра- действието се забърза, стана по-напрегната и ме държеше на тръни през цялото време, понеже хем знаех какво ще стане, хем не бях подготвена за нещата и разкритията, които бях забравила и като цяло това беше поредната книга, която ме остави без дъх, макар и да четох за втори път.
  Тук Селена е по-казана като по-емоционална и също така прави впечатление че, въпреки че е асасин, хладнокръвна убийца, тя има душа и е човек, отказва да убива невинни все пак. Винаги ми е харесвало да чета за хора, които показват двете си страни- и силните, и слабите (емоционалните). Да, знам, че емоциите не са признак на слабост, просто така се изразих.
  Каол...той всъщност винаги ми  е бил противоречив, понеже в един миг е много дистанциран, в следващият е лудо влюбен и после е виновен, емоционален и всеки път е нещо различно, докато Дориан...той винаги е просто...толкова по-лесен да се разбере, че чак предпочитам частите между него и Селена повече, защото са приятели и някак си се разбират по-добре и по-лесно и отношенията им не са така заплетени като нейните с Каол. Да не говорим, че обстоятелствата на Дориан в книгата са първа крачка към израстването му като герой- в характер и просто като герой от поредицата. Мисля си, даже, че по самия начин, по който пиша за него си личи, че го харесвам повече. Просто Каол колкото и да е лоялен, добър и честен, той сякаш не осъзнава къде лежат тези негови качества- при краля или при Селена. Да не говорим, че в стремежът си да я защити, той прави глупости. Както и в стремежът си да докаже лоялността си към краля, прави други глупости. И така цикълът се повтаря и повтаря, докато изведнъж не открива най-голямата тайна на Селена.
   Това е едно много добро и доста по-емоционално продължение на Стъклен трон, което отново те оставя без дъх от всякакви емоции. Както и без думи (поне мен). Винаги ми е трудно да пиша за тези книги, още от предисторията, а завършекът на ревютата ми по принцип ми убягва.

Няма коментари:

Публикуване на коментар