3 доказателство, че писателите са садисти

След краят на Стъкленият меч и едни специфични събития, най-вече в края, се роди идеята за този пост.

  Множество автори са доказали до сега колко садистични могат да бъдат, измъчвайки свои герои, ранявайки ги и убивайки ги, вкарвайки ги в множество препятствия, от които не винаги се измъкват цели, поне не психически.

1. Това е то, да изградиш перфектният герой...и да го убиеш.

  Това отново е във връзка с дадената книга, но и не само в нея. Почти навсякъде е така.

Авторът изгражда един невероятен герой- аутайдерът, неразбраният, но адски добрият, с милото сърце или нежна душа или нещо, което да го направи мил на читателя и БАМ! Убива го.

  Вярно, то има огромен ефект върху читателя и го кара да оцени книгата повече...или ако е някой като мен, това го брои за отрицателно в различните случаи. Например наскоро го броях положително, макар и героят да ми бе любим и да не ми хареса, че умря. А пък как се спойлнах яко...
  Както и да е, няма по-гадно нещо от това любимият ти герой да бъде убит най-жестоко.

2. Измъчват героите си до предела на самоубийството и даже отвъд него, поставяйки ги във всякакви ситуации- физически и психически.

  Хм, тук нямам точно предвид реалното самоубийство. Такива книги не чета, заради гледната ми точка относно това действие.

  Иначе останалото си е точно това, което имам предвид- измъчват героите си, поставяйки ги във всякакви ситуации, карайки ги да правят какво ли не, да изневеряват на морала си, на принципите си, на себе си, да предават приятелите си и дори губят хората, които обичат в името на по-висшата цел, поставена им от писателя...докато не завърши с happy end. 

  Или пък, докато пак не си убият якия герой.

  За да измъчваш някого така, било то измислен герой или не (а за всеки книжен плъх героите му са като истински живи хора), трябва да си истински садист и дори мазохист. Все пак това са си твоите герои.

3. Завършват книга с отворен край, на най-интересното, обикновено как някой е умрял или ще умре всеки момент, но не е съвсем ясно и няма да бъде, докато не прочетем следващата, която ще излезе...в най-добрия случай догодина.

  Това най-много го мразя, защото най-много ме измъчва. Мога да преживея смъртта на второстепенен герой, мога и тази на главния, ако не съм го харесвала особено, но да ми спреш на най-интересната част, сякаш не си си довършил/ла главата и да ми кажеш, че трябва да чакам от 1-5 години, за да прочета следващата и да разбера дали в крайна сметка героят е умрял или не... Мисля, че феновете на Игра на тронове знаят за какво говоря.

  Това си е чисто и просто много жестоко.

  *****

  Факт е, обаче, че най-добрите книги се получават, когато имат комбинация на едно от предходните две с това третото. Или пък когато и трите са там, но тогава става вече твърде натоварващо.

  Веднъж една приятелка ми каза, че в истински добрите книги, трябва да се разделиш с поне един герой, който всички харесват. Обаче, аз предпочитам всички да са си живи и здрави.

  И все пак, не мога, наистина не мога да отрека фактът, че в това твърдение има много истина и реално комбинацията от две от тези неща в една книга води до бестселър. Мога дори да дам няколко примера, но съм наясно, че който чете поста, в главата му сами излизат поне няколко заглавия, свързани с това.

  Това са моите доказателства, че за да си писател, особено на фентъзи жанрът, антиутопиите и трилърите, трябва да си голям садист, защото да подложиш героите си на подобни неща, ти не само мъчиш тях, но и читателите и така реално те не просто се наслаждават на болката на персонажите си, а на нас, а ние сме също толкова истински, колкото и героите им (които могат да са по-истински дори от един жив и цял целеничък човек).