сряда, 9 март 2016 г.

Последната игра: Поканата - Джеймс Фрей и Нилс Джонсън-Шелтън

  Завърших тази книга и не знам какво да кажа. От доста време (и не знам за кой път вече го повтарям) една книга не ми е повлиявала до толкова, че да ме държи до късно вечерта, в учебно време, за да я завърша, без да изпусна ред и без да се разсейвам, за да видя какво ще стане нататък. Последната игра: Поканата е официално една от любимите ми книги за 2016-та година.
  Начинът на писане е необичаен, интересен и странен и напълно ме хвана! Много ми харесва как всичко е описано и самата структура на текста. Наистина много ми допада как авторите са избрали да опишат всичко и чрез различните гледни точки са разкрити много повече неща, отколкото би било възможно ако имаше само една такава. Редувайки различните персонажи, ни е даден по-голям шанс да се запознаем с тях и да ги разберем, както и да си намерим фаворит за Последната игра, защото до последно никой, дори самите герои и читател, не знаят кой ще победи. Чрез множеството гледни точки се запознаваме с историята на различните герои. За някои е отделено по-малко, отколкото за други и това е защото при тях не се развива същинското действие, което се проследява при само 6 от 12 играча- Сара, Яго, Ан Лиу, Чиоко, Байцахан и Макаби. Сюжетът, обаче, не е задължително центрирам само и единствено върху тях. Не, в течение на книгата ние сме запознати с историята, уменията и задачата на всеки от героите и пътят им към разшифроване на напътствията им.
  Както вече споменах, стилът на писане е странен, различен и много лек. Може материалът, който поднася да е тежък, но стила на писане го поднася леко и лесно за асимилиране и прави книгата от почти 600 страници лесна и изключително приятна за четене.
  Неспособна съм да предам сюжетът на книгата в кратък и интересен начин, за това няма и да споменавам много за него, а само, че има 12 играча, които трябва да намерят три ключа и победителят печели живота на цялото си родословие след унищожението на Земята, един вид да започне заселването на планетата от начало. И така тези дванадесет тинейджъри, защото възрастта  им варира от 13 до 20, се впускат в своята Последна игра по различни начини, някои веднага започват да убиват противниците си, други се отдават на медитации, трети се отправят в търсене на ключовете и решаване на загадки и така нататък. Всеки играч си има своят начин на игра.
  Книгата не се развива бавно, поне не и според мен. Още със самото си начало тя се впуска в
действието, което започва с падането на дванадесет метеорита, предназначени за всеки от играчите. После следва много екшън и множество убийства. Със сигурност книгата не е за всеки, особено ако някой до сега е чел само нежни книжки. Ако подобен човек се впусне в този сюжет, това ще се окаже една голям крачка в неизвестността, защото тук е показана невероятна жестокост, а играчите са тренирани за убийци откакто са проходили, така че една голяма част от тях са хладнокръвни убийци, садисти и пълни психопати. Има и нормални, разбира се, но те са по-опасни и от всички. Това е едно от многото неща, които обичам в тази книга. Няма слаб герой, освен един не-играч, но и той притежава сила (и глупост) по свой си начин.
  Още в началото на книгата вече си имах няколко фаворита, към които просто успях да се докосна повече, които се оказа, че тръгнаха един срещу друг, но това беше още по-хубаво, понеже поставиха на изпитание вярата и симпатията ми  в тях. Едни от двамата ми любими герои са Яго и Сара, които започнаха да работят заедно още в началото, като никой от двамата не предположи до къде ще се развие това партньорство. И двата характера са изградени много добре, според мен и се вижда постепенно развитие у всеки от героите, особено след Поканата.
  Изключително много ми харесва как книгата не е напълно, изцяло и безрезервно концентрирана главно върху Последната игра и печеленето й, а има и изградени връзки, приятелства, предателства, любов, измами и различен вид интриги, които подлагат героите на изпитания, тествайки не само физическите, но и психическите им способности. 
  Също така, в началото, героите получават по едно напътствие всеки от митичната фигура и тяхно божество кеплер 22b, които те трябва да разгадаят, за да им помогнат в играта. Това, което ми харесва е, че е показано как всеки от тях разшифрова това, което е получил или избира да действа по друг начин, като крайният резултат пак му е достатъчен. Благодарение на тези напътствия и търсенето на Ключ Земя, през цялото време обстановката в книгата е такава на напрежение и мистерия, които са поддържани в продължение на цялата книга.
  Наистина много, ама много харесах Последната игра: Поканата и тя се превърна в една от любимите ми за отрицателно време. Още докато бях в самото начало си мислех "Това е новата ми любима книга" и знаех, че ще бъде вярно докато я прочета.

Благодаря на издателство Егмонт за предоставената възможност.

Няма коментари:

Публикуване на коментар