Outlander by Diana Gabaldon

  Завладяващ роман, който те сграбчва в изпълненият с любов, драма, битки и напрегнати моменти сюжет, който не те пуска до самия край, а когато го направи те оставя борейки се за въздух, заради всичките емоции, които са се насъбрали от последните двеста страници.

  Аз лично, когато затворих последната страница на книгата, си я прегърнах, оставайки за минута така, взирайки се в дъската на леглото пред мен, чудейки се през какво минах и през какво ще премина в останалите 7-8 книги. В крайна сметка реших, че всеки читател е поне малко мазохист и че си заслужава да премина през още неща като това, което изпитах днес, когато завърших Друговремец- официално една от новите ми любимите, любими книги.

  Сега, не вярвам, че ще успея да изразя всичко, което ми хареса в тази невероятно прекрасна книга, поради простата причина, че е много дебела и половината неща ще ги забравя. 

  Ще започна, както обикновено- със стила на писане. Той е нещо, което все още не мога напълно да определя, понеже не е тежък, но не е и лек. По-скоро информацията, която авторката представя не винаги е лека, но е смекчена от първото лице, в което разказва, правейки го много по-лесно за мен да се докосна до Клеър, а чрез нея и до Джейми. Диана Габалдон (произнасяна от мен като Даяна Габълдън) пише увлекателно, хващащо и много въздействащо. Не е имало миг, в който да не успея да се докосна до събитията или да не ми повлияе емоционално, макар и все още да не съм успяла да пролея сълза. Изключително доволна останах от всичко, което е направила като идея, сюжет, герои- всичко.

   Още от самото начало сме хвърлени в ситуация- на Клеър и на съпругът й Франк на вторият им меден месец, когато след няколко събития Клеър попада на непознато място, озовавайки се 200 години назад във времето. Хареса ми как тя прие всичко това. Не изперка и не се паникьоса. Да, отначало не повярва, не можеше, но след като няколко доста очевидни доказателства й се набиха в очите, тя нямаше друг избор освен да приеме истината в очите. Хубавото е, че не ми се наложи да чакам дълго, докато бъда срещната с Джейми, макар той да беше представен като ранен младеж. Още тогава, в помещение с купища непознати, опасни шотландци, Клеър показа характер, неприсъщ за жена от 18-ти век и ме спечели по-бързо, от всеки друг в книга с подобни размери.

  И ето, че вече не знам какво да кажа. През цялото време в книгата нещата си вървяха почти като по вода, с няколко малки инцидента и някой и друг по-голям, които оставяха своята следа в книгата. Беше пълна с напрежение в подходящите моменти, с много емоция, любов, драма и дори с екшън.

  Ако съм си мислела, че харесвам Клеър преди да я научат да се защитава и да борави с нож, то след като се научи да се бие, направо се влюбих в нея.

  Клеър е силна героиня, която може да се грижи за себе си, оцеляла в най-страшната война- Втората световна, грижила се, лекувала и закрепяла пациенти, видяла толкова много ужасяващи неща, бомби и съвременни оръжия, за нея малко ножове, мечове и пистолети с един куршум в тях, не са кой знае какво. Осъзнава, разбира се, след един малък инцидент, че и това време крие своите опасности и става по-внимателна.

  Това, което наистина много ми хареса в книгата беше, че макар и да се развиваше в 18ти век, миналото не се натрапва чак толкова много на читателя и за мен това е един огромен плюс, понеже не съм му особен фен- не харесвам предимно сексизма, засилената религиозност и склонността всяка малко по-образована жена да се обвинява във вещерство. 

 Докато я четях, тъкмо бях започнала да си мисля точно това, когато се случиха няколко неща, почти под ред, които ако кажа, ще са доста голям спойлер. Както и да е, те повдигнаха мнението ми за книгата, разбиха ми сърцето, няколко пъти и после отново го направиха цяло. 

  Що се отнася до другите герои, ако първоначалното ми мнение за някои от мъжете от кланът Макензи не са били особено положителни, а пък други съм ги харесала, то Даяна Габълдън направи, така че мнението ми да се завърти на 360 градуса и напълно се промени, защото в разгара на историята, всеки от тях се променяше.

  Това е хубавото на тази книга- едно от множеството хубави неща, не само проследявах историята на Клеър, но и на останалите герои, наблюдавайки ги как се променяха или как малко по малко разкриваха какви са всъщност- като едно приятелство, което се развива бързо и все повече и повече опознаваш човека с неговите положителни и отрицателни страни.

  Точно заради този факт, имам чувството, че не прочетох една книга, а поне три, понеже в нея се случват толкова много неща, че както вече казах, ще забравя повече от половината.

  Наистина, за да не става това ревю километражно, ще споделя, че всичко, което е било планирано да се случи, стана в книгата и тези моменти, най-драматичните за всяка една от частите, бяха представени по невероятен начин- къде красив, къде зловещ и разтърсващ. Изключително много ми хареса, както взех да се повтарям.
  За малко да забравя да спомена Джейми- той е най-невероятният герой, за който съм чела в близкото време. много е сладък и е невероятно силен. Той е един страхотен персонаж, който подкрепя Клеър във всичко, с което се заеме, в рамките на разумното, разбира се. Двамата заедно преминаха през какво ли не и останаха заедно, оцеляха заедно и макар и множеството трудности, пред които се изправиха, останаха един с друг, подкрепяйки се взаимно.
  Харесах Джейми още преди да се появи в книгата, а след това го обикнах много повече, защото начинът, по който се държеше през повечето време беше много подходящ в определените моменти.

  Що се отнася до краят, той започва от последните 200-250 страници и е едно от най-напрегнатите неща, които някога съм чела, преизпълнен с твърде много емоции, напрежение и постоянно стоене на тръни от моя страна, опитвайки се да чета по-бързо, отколкото мога, за да разбера какво ще се случи с Клеър и Джейми. Това е един много добре изграден край, който беше достатъчно дълъг и достатъчно описателен, че да мога да се поставя на мястото на Клеър и дори да почувствам това, което тя изпитваше през повечето време, защото това, което се случи беше всичко, за което може да се сети човек. Някои от събитията, даже повечето, не бяха особено розови, но въпреки всичките им проблеми, Клеър и Джейми успяха да се справят заедно, защото точно на това се бяха учили в продължение на книгата- независимо от това, което се случва, винаги да бъдат един до друг и да се подкрепят, дори когато единият не иска помощта на другият.
  Като цяло, тази книга се превърна в една от любимите ми, за тази седмица и малко, в която я четох и мога да заявя, че е едно прекрасно четиво, за което да отделиш толкова много време е даже препоръчително, за да може да се осмисли всичко, което се случва в тези седем части на книгата и я препоръчвам на всеки, който се заинтересува.