Unpopular Opinions Book Tag (Updated)

 

   Преди да започна, ще тагна Юлия да обнови тага си :D

   Както може да се досети човек от заглавието, това е обновената версия на този таг. Първата може да видите ТУК. Защо реших да го направя? Тъй като видях големи пародии на отговори, реших и аз да си изкажа новото мнение след 2 години, като се старая да не давам същите отговори като тогава. Дори реших да видя стария си пост, за да се убедя, че не съм писала подобни глупости като тези, които четох. (За тях ще има отделен пост.)

Има ли нужда да напомням, че това е МОЕТО МНЕНИЕ?

1. Популярна книга или поредица, която ти не харесваш:

  Миналия път съм споменала небезизвестните 50 нюанса садо-мазо и Дивергенти. Тази година ще кажа, че това е Крадецът на книги, Carry On, Самодива и Приказката за Мирър и Голиат, макар и да не знам колко е известна (има и други естествено). Що се отнася до някоя и друга известни книги, които тук още не са преведени или достатъчно известни ще кажа, че това е A Torch Against the Night, която е втората на Въглен в пепелта и A Thausand Nights.

Сега, какво не им харесвам?

   Крадецът на книги вече казах, че не се оказа това, което очаквах. Стилът беше скучен, историята още повече. Ако знаех, че е история за някакви си хора и животът им по времето на Втората световна, изобщо нямаше да я поискам за рождения си ден. Аз си представях как момичето редовно ще бяга, ще краде книги (по времето на войната, което ще го прави още по-вълнуващо, а не отегчително, за четене) и така нататък, а тя реално какво прави? Нищо! То момчето си изпусна книгата и я забрави, тя мина, взе си я и я ската под леглото. После оная я пусна в къщата си, тя реши да вземе книгата, въпросната жена беше разбрала (щото дупката на рафта не е очевидна, неее) и всъщност й позволи да я задържи, което не е кражба! И всякакви такива глупости. Сюжетът беше толкова еднакъв, че след първите 100 страници, които четох 3 дни, а обикновено толкова ми минават за 1, можех да предвидя какво ще се случи в останалите 400 и така и стана. Мога да говоря за още, но целият ми пост ще стане едно ревю.

  A Thausand Nights беше просто много скучна, героинята беше безлична, буквално- нямаше име. Имах и още няколко проблеми с нея.

   Carry On е хубава книга, ако за пръв път четеш фентъзи и си безбожен фен на Хари Потър и всичко свързано с него, дори нескопосаните опити за фенфик във фенфика. Ако искате сносна гейска любовна история, по-добре вижте някоя от книгите на Дейвид Левитан или някой друг известен и доказал се в тази област автор. Защото книгата не е нито фентъзи, нито романтична, а една голяма пародия и подигравка с всеки жанр, в който се е отбелязала.

    Самодива е типичната книга, чийто тип беше на мода от 2005-та до 2011-та някъде- ново момиче, в нов град, двама секси братя, щур любовен триъгълник и 10 години разлика. Само че, Теа е на 18, единият е на 28, а другият на 30 и за мен това е по-нереалистично и от най-измисленият свят. Освен това е и педофилско, хич не ми пука, че героинята се води пълнолетна. И само да кажа на тези, които не са чели книгата още- няма самодиви в нея, няма фентъзи, има една любовна история и пародична фентъзи рамка. Дори авторката така си описа историята- първо беше любовта и после се появи фентъзи рамката.

    Приказката за Мирър и Голиат, чието заглавие е толкова дълго, че не мога да запомня и чиято корица е наистина страхотна не е типичен нонсенс, както едно момиче във фейсбук, което не ми хареса мнението се изрази. Да, странна е, но за мен не беше безсмислена като Алиса в Страната на чудесата. Напротив, книгата си има много смисъл, но няма навързаност и е смешна. Както съм написала и в ревюто си, тя не става дума за Мирър и Голиат, чиито имена са на корицата, а за всеки друг. Окей, в началото книгата беше наистина добре, но след това? Не! След това се пръкнаха от немайкъде 9876545678 различни герои, на които им се полагаха по 5-6 страници и никога повече не ги виждахме, предимно се говореше за оня Джон Ловхарт и съвсем малко за Мирър и Голиат, които аз харесвам и исках да видя тяхната история, която беше съсипана, когато от 6-годишно момиченце Мирър стана в 16-годишна тинейджърка и изведнъж "любовта им трябваше да премине на следващото ниво. И двамата бяха уплашени, но знаеха, че така трябва да стане." Не е дословен цитат, но много точен.

    A Torch Against the Night- имам ревю, можете да го намерите или в търсачката на блога ми или в архива, че този отговор на въпрос стана много дълъг. 

    Забравих да кажа и за Домът на Мис Перигрин за чудати деца, ревюто може да бъде видяно по същия начин.

   (Не е като да търся единични книги в жанр за поредици...)

2. Популярна книга или поредица, която е по-скоро мразена, но ти я обичаш:

  Тук съм писала Училище за вампири, но вече не знам дали спада към това или не. Не съм сигурна коя поредица обичам, която другите не искат и да докоснат. Обикновено това е Анита Блейк, ловецът на вампири, понеже след една определена книга стана твърде сексава, но аз така си я обичам.. 

  Наблюденията ми относно "чиклита" са, че той е много мразен "жанр", още преди да бъде дори прочетен и затова ще кажа, че това не е точно книга, а по-скоро цял раздел с книги- Съвременните любовни романи (на Ибис). Аз ги обожавам и то не защото съм лигаво момиченце или защото те са лигави романтички, а защото и аз твърдо отказвах да ги чета, докато реално не започнах. Изрази от рода на "Чиклит не чета и няма да чета!" ми звучат като "Секс не правя и няма да правя!" Което просто ми става смешно. Аз казвам- Good luck!

3. Любовен триъгълник, в който главния герой е избрал човека, който ти не си искал да избере (или романтична двойка, която не харесваш):

   Вместо отново да обяснявам как уважавам избора на героите, аз ще се повторя и ще кажа, че не харесвам Самодива и не харесвам и "главната двойка", макар че там стана един буламач от връзки, а края нали е един такъв никакъв и може да се възприеме, че с никого не завършва, но аз не харесвам Теа и Рис, нито Рис и сестра й. 

4. Популярен жанр, към който рядко посягаш:

  Ето че все пак моето старо аз е отхвърлило романтиката преди две години. Мисля, че това се дължи на удивително злощастната ми връзка или на влиянието на някоя моя приятелка. Повечето женски като чуят романтика все едно чуват "написано порно" или пък нещо друго. Аз не ги докосвах, защото смятах, че са предимно с тинейджъри, докато не попаднах на adult любовните истории и с две ръце, два крака и четирите крака на кучето си препоръчвам Завещанието и Ново начало на Кристен Ашли.

  След като вече разбрахме, че явно се наслаждавам на любовните романи (особено когато съм в цикъл) ще кажа, че сега не чета трилъри, защото нещо в тях ми липса, но може това да се дължи на зле подбран автор.

5. Популярен или много обичан герой от книга, който не харесваш:

  Преди съм казала Гидиън от Скъпоценни камъни, сега ще кажа, че това са Ейдриън Ивашков от Академия за вампири, Каол от Стъкленият трон и Хелене от Въглен в пепелта. 

  Мнението ми за Гидиън е все още спорно, макар и трилогията много да ми хареса.

  Не ме убивайте заради Ейдриън, но той от Академията и от Кръвни връзки няма нищо общо. Като въздухът и водата са образите му в двете поредици. Ейдриън Ивашков винаги ме е дразнил в първата поредица и дори не знам защо всички толкова луднаха по него. Не, аз не го харесвам. Не го и понасям. Може би целият hype по него е, защото е представен като онеправдана душа, наранена и доста подценена, но освен това той е слаб. За мен той е СЛА-БАК. Щом не може да се справи с трудностите на духа...еми, негов си проблем де, но освен това постоянно се пречкаше на Роуз, особено когато хич не й трябваха подобни разсейвания и после излезе все едно тя го е използвала, когато той се възползва от нея, когато тя беше най-уязвима. Аз така го виждам. Мое мнение. 

  Каол рязко се промени след втората книга и просто няма смисъл дори да го споменавам. Фактът, че го нямаше в петата много ме радваше.

  Хелене е въздух под налягане. Още в първата книга не я харесах, но във втората тя просто беше отвратителна. Слаба е, не знае какво иска и хич не ми пука, че може да се бие, когато дори не знае на кого да бъде вярна- на империята си, на семейството си, на Елиас или на себе си. Тя не знае какво иска, взима глупави решения и прави големи глупости, заради които после търпи ужасни последствия, но на мен дори не ми пукаше. Сабаа Тахир ме разочарова наистина много с втората си книга.

6. Популярен автор, който не успява да ти се хареса:

Преди съм казала Стефани Майер, Ана Тод и Е. Л. Джеймс.

Сега ще кажа Дж. К. Роулинг, Краси Зуркова и Вероника Рот.

7. Популярни и често използвани в книгите тропи, които си се уморил да срещаш (като "изгубени принцеси", продажни владетели, любовни триъгълници и др.):

Всъщност, гореспоменатите тропи, освен триъгълника, ми харесват изключително много!

Споменала съм преди любовните триъгълници, забранената любов и мъже с черни коси и сини очи, чието телосложение е отвъд биологичните възможности.

Сега ще кажа, че любовните многоъгълници все още ми лазят по нервите, но освен това съм се уморила от комбинации от рода на доброто момиче/лошото момче и обратното, както и новото момиче/момче, в нова местност, един "странен или популярен" герой, който веднага ги забелязва и любимото ми- когато напълно невежа героиня се окаже дългоочаквана всесилна!

8. Популярна поредица, която нямаш желание да прочетеш:

Преди съм споменала След.

Сега ще кажа, че нямам намерение да дочитам Дивегенти и новата книга на Рот, но какво друго още? Следващите 2 на Домът на Мис Перигрин за чудати деца. Мисля, че злобата ми се изчерпа.

9. Казват, че "книгата винаги е по-хубава от филма", но има ли филмова или телевизионна адаптация, която харесваш повече от книгата-първоизточник?

Преди съм казала Здрач и Дневниците на вампира (макар и да харесвах книгите) и все още съм на това мнение, но освен това ще добавя и Дивергенти или поне първия филм. 

10. Коя книга не би докоснал/ла никога?

Този въпрос го няма в първия път. Хм. Наистина не бих дочела 50 нюанса садо-мазо. Освен това не смятам да чета и След или Тайни. Плюс това не смятам да чета Парцалена принцеса, Holding Up The Universe, Carve The Mark, Uprooted и много се колебая а Тиърлинг. 

  Няколко пъти накрая на тези тагове видях как на хората им олекнало като си изказали истинското мнение, което ме накара да се зачудя- това значи ли, че реално до сега ревютата им са лъжливи? Колко от българските блогъри изказват реалното си мнение тогава?

  Това НЕ е с цел подбуждане на някакви вражди, просто се замислих...

Героите са моята слабост - Сюзън Елизабет Филипс

  

  Това е поредната книга на Сюзън Елизабет Филипс, която прочетох с истинско удоволствие.

  В много мои предишни ревюта на нейни романи съм написала, че харесвам стила й на писане, понеже е лек, лесно се чете и има много добри умения в описването отношенията на героите, а за мен двете най-важни неща в книгите са това- отношенията и героите.   

  Този път историята е малко по-различна. Има намесен и писател, което ми харесва наистина много! Някак си ме накара да я чувствам по-близка до мен само заради това, а и Ани обича готическите романи, каквото и да значи това, което също е един добре дошъл плюс. 

  Историята на тези двамата не започва с началото на книгата, а отпреди това. Тя е дълга и изпълнена с тинейджърски и психологически проблеми, интриги и малко или много страдание. Изградена е по много добър начин и е разкрита постепенно и интересно. И двамата са преминали през наистина много, за да се озоват в това положение около 15 години по-късно и сегашната им история...е, не мен ми се стори много забавна, но вече съм споменавала колко изкривено може да бъде чувството ми за хумор понякога. 

  Както и да е. Истината е, че както вече споменах, историята им, макар и трудна, ми хареса. Те са толкова еднакви двамата, че дори е смешно, когато се наблюдава отстрани, защото са упорити като волове, а словестните им битки винаги са остри, саркастични и изключително забавни за мен, защото включват психопати. Имам един конкретен момент в края на книгата, който ми стана любим, включващ едно малко момиченце и две освободени тайни, но за края после.

  Ани е неуспяла актриса, която след смъртта на майка си се премества за малко в наследената й вила, където се среща с Тео- познат от детството, с който има дълга и не особено розова история. Тя може и да не е успялада се прочуе на Бродуей, но е много добър вентролог и я бива да разсмива деца. Тя е добра и мила героиня, забавна е, особено когато се държи злобно с Тео и оставя добро впечатление, най-вече когато се занимава с децата.

  Тео не е такъв, какъвто изглежда. Зад мрачната му фасада се крие съвсем различна история, за която трудно бих се досетила, ако не я бях прочела. Той пише за психопати и няма никакъв проблем с убиването на героите си. Освен това показва изненадваща за Ани загриженост към нея, която тя подозира почти до последно. Харесвам Тео, но не искам да говоря повече за него, понеже ще издам нещо без да искам.

   Ще се преместя направо към историята, която се върти около вилата на Ани. Тя е мистериозна и леко плашеща (историята, не вилата), а обратът е доста интересен и наистина неочакван, поне за мен. Хареса ми как е описано всичко и най-много ми се понравиха разказите за миналото на двамата герои. Освен това Ливия- малкото момиченце с тайната, което споменах по-горе, е едно голямо съкровище и сладурче, чиято история също не е лека, особено за такова малко същество. И все пак всичко се подрежда около нея, а аз бях много приятно изненадана от цялата книга.

  Героите са моята слабост е поредната книга на Сюзън Елизабет Филипс, която ме остави изключително доволна и ми хареса наистина много. Тя е интересна, мистериозна, много забавна и изпълнена с чувства и точно затова нямаше как да не я заобичам. Освен това, книгите на СЕФ са моята слабост.

Благодаря на издателство Ибис за предоставената възможност!

Пасажер - Александра Бракен

    Ето че прочетох тази книга и не съм сигурна какво да кажа. В момента все още се опитвам да си събера мислите, за да мога да съчиня едно "хващащо" начало, за да продължа нататък. О, момент! Сетих се!

   Заобичах Пасажер още от началото, а в средата вече беше сред любимите ми книги!

   Харесвах стила на Александра Бракен в Тъмна Дарба, но тук той е много по-добър! Може би това се дължи на факта, че разказва от трето лице и има шанса да покаже повече гледни точки и повече неща или че разказвайки от неутрална гледна точка стилът винаги изглежда една идея по-висок, не знам, но със сигурност разликата се забелязва. Тя е от земята до небето и аз просто не мога да повярвам колко по-хубаво е писането й и колко по-лек е стила й! Противно на очакванията ми, че ще я прочета бавно, заради третото лице, всъщност я завърших изключително бързо и нито за миг не ми стана скучно. Тя ме залови в капана на страниците си от самото начало и не ме пусна до самия си край. Дори сега не съм напълно свободна.

  Тъй като става дума за пътуване във времето, веднага бях привлечена от книгата (но първо се запалих по корицата) и не останах разочарована. Всъщност, очакванията ми бяха повече от оправдани и все още не мога да повярвам колко ми хареса.  Една от причините да я заобичам толкова много е заради Никълъс, за който ще говоря след малко.

  Сърбят ме пръстите да навляза в подробности около Пасажер, да разкажа малко за него и да си напиша свое резюме, но тъй като преразказите не са ми силната част сложих линк в началото на това ревю, зелен е, вижда се. Само ще спомена, че Ета няма никаква идея за света, от който е част, не знае нищо и макар и да звучи леко изтъркано, историята е разказано по такъв начин, че напълно оправдава първите впечатления. Поне при мен.

  И без това започвнах с Ета, нека да продължа. Изненада ме колко бързо прие това, което е и ми хареса. Може да изглежда странно да бъдеш телепортиран в 18-ти век и изведнъж да си напълно окей с това, но когато си заобиколен от истината и я виждаш с очите си е трудно да  не повярваш. Тя, разбира се, мина през своя кратък период на недоумяване, но благодарение на София бързо се окопити. Изключително много ми харесва като героиня, защото освен, че е силна и знае какво трябва да направи, тя също така запазва себе си и не приема това, което се очаква от нея в миналия век. (Звучи малко неточно, но иначе ще издам спойлер.)

  Към София съм със смесени чувства, защото макар и да прави що годе добро първо впечатление (имам предвид една конкретна сцена с нож), после образът й малко...се разваля? Това не е точната дума, но няма как да я опиша по-добре. Тя също е силна по свой си начин, но най-хубавото за нея е, че знае какво иска и как да го получи, особено след като следва съвета на Ета. Това, което не е хубаво е, че е твърде амбициозна и допуска грешки.

   Харесвам Никълъс по много причини, но най-голямата от тях е, че е различен, цветнокож е, а аз имам слабост към всичко различно и това е първата книга, която чета с такава контрастираща двойка! Цвета на кожата му настрана, той е забележителен герой. Бори се да започне собствен бизнес, макар и нестандартен, а е роден по времето на колониите и робството, така че не е лесно, защото бива съден не въз основа на способностите си, а на цвета си. И все пак той се бори да превъзмогне грешките си от миналото, да започне своя работа, а сега и да помогне на Ета. Изключително много ми харесва как е изграден като герой, колко е силен, добър и как й помага. Нещата между тях може да се развиват малко бързичко, но ми харесва начинът, по който са описани. Връзката им, например, е много добре изградена дори още от началото.

  Друго, което ми хареса са пътешествията им. Винаги когато чета нига за пътуване във времето я сравнявам с първата трилогия, която четох- Скъпоценни камъни и все повече и повече осъзнавам, колко по хубави книги от тях има, като тази например. Тук нещата са много добре изградени, имат си история, закони и правила, които трябва да се спазват, макар и малко тиранични и светът е изграден изключително добре. Няма пропуски в строежа и в историята му и това е наистина много добре, а и както вече казах, стилът на Александра Бракен тук е просто невероятен. Изключително много ми хареса и фактът, че те не могат да контролират къде и кога попадат. По този начин книгата и действията не изглеждаха нагласени, те трябваше всеки път да се оглеждат (и да имат богата обща култура), за да разберат къде и коса се намират и на могат да се слеят възможно най-много.

    Пътуванията им не могат да се нарекат лесни нито мисията им, а краят е просто страхотен! Честно казано, хич не ми харесва факта, че това е дуология, ще ми се да си е цяла поредица, защото има потенциал, но нищо. 

   Пасажер е сред книгите, които толкова много ми харесват, че чак не мога да напиша нещо нормално и свързано по тях. Понякога даже се оказва, че преувеличавам несъзнателно, но в случая наистина си заслужава да бъде прочетена. Препоръчвам я, защото я заобичах още в началото, а това вече не ми се случва често.

  Благодаря на издателство Егмонт за предоставената възможност!

BG Books Vs EN Books

   _______________________________

   Искам само да отбележа, че

   макар и конкретизирано, аз

   нямам в предвид само една книга.

    _______________________________

  Говорете, каквото искате. Мислете, каквото искате. Имате право на мнение, аз също. Ето защо ще ви кажа следното- хванете ли веднъж една качествено залепена книга, никога няма да искате да я пуснете. Не казвам, че задължително трябва да бъде английска/американска, но със сигурност разликата е от земята, до не небето, а чак до Плутон и отвъд. 

    Чета си аз книгата (не казвам коя и на кое издателство) и решавам все пак да я отворя на най-първата станица, ей така, да я видя отвътре. Дължа да отбележа, че я отварям за втори път. И какво да видя? Виждам въте разстоянието между корицата и страниците така, сякаш съм счупила гръбчето по средата. Единият ъгъл на корицата вече се е разлепил и раздвоил...

    Имаше един период, в който четях предимно книги на английски (в смисъл, копия, които притежавам) и такива, издадени от Ибис. Гледам ги и им се чудя защо не са обелени и защо не са намачкани, раздвоени или накъсани. Не ме разбирайте погрешно, аз пазя книгите си като косата си, но българските са почти невъзможни за опазване, освен ако не ги купиш и никога не ги отвориш, никога не ги сложиш в торба, чанта или на рафта. Не дай боже да ги четеш!

    Не казвам, че няма английски/американски книги, които не се белят, напротив, но имайки предвид колко от българските ми копия са обелени и раздвоени, и намачкани, процентът на английските е много малък, особено като се вземе в предвид факта, че аз се отнасям по еднакъв начин с всяка книга, независимо дали е на български, английски или руски. Просто хванете ли книга на раличен език, усещането се запомня.

   Беленето на гланцираната част на корицата, или както аз го наричам- найлона, не го приемам за нещо, което се случва само с българските ми копия, защото ръцете ми се потят адски много и няма как да си останат залепени, макар че бройката на разлепените найлони се намали адски много с годините. Защо? Имам повече английски копия и чета повече книги на Ибис.

    Както и да е. Като изключим проблемът с кориците и как два пъти като разкрачиш книгата и почва да се разпада, има и друго. Хартията е различна, усещането да я държиш е различно. Не, не говоря за Стъклен трон, лично тези книги ми правят големи номера. Имам ги и шестте (с The Assassin's Blade) на английски и заглавията на пет от тях са изтрити заради ръцете ми, но хартията, корицата, всичко останало е просто на едно много по-високо ниво. Не коментирам шрифта. За послендите години съм чела достатъчно разнообразен такъв, не само в книгите, че просто не може да ме изненадат. Нямам претенции за размера, но имам огромни за страниците.

  Аз мразя тънки страници, това не е вестник, не е салфетка, нито пък Библия. Това е книга, която и без това се купува на български с голяма надценка (Освен Империя на бури за пример мога да дам Гънка във времето, която няма 200 страници, а струва 15 лева, Лабиринтът, който е 300 страници, а струва 17 лева и така нататък), нека поне хартията да е качествена. И не казвам да е дебела два метра, а просто страниците да не са крехки като клетъчна мембрана. Да, има книги на английски със също тънки страници и това също ме дразни, но...

  Имам Крадецът на книги на английски и колкото да не понасям тази книга, корицата е просто уникална, на пипане е...съкровище. Дори приятелките ми, които не четат и не искат и да видят книга й се кефеха...Хареса им самото усещане на прокарат пръсти през тази корица, която не е нито лъскава, нито гланцирана, но това да я докоснеш...Такова усещане човек, който не е пипал английско издание на книга не е изпитвал! Не смятам, че преувеличавам, но дори и да го правя съм на мнение, че със сигурност си заслужава. Който не е съгласен с мен си има свое мнение и аз уважавам това, така че не ме оспорвайте. Знам, че чуждата кокошка е гъска, но или не сте попадали на хубаво английско издание, или просто не виждате това, което виждам аз. Аз съм окей с това, просто исках да споделя моето мнение в този пост, подбуден от лошо залапеното ми копие на книга, която много ми харесва.

Обичам дълги поредици. Защо?

  Както и самото заглавие си го казва- обичам дългите поредици. Има ред причини, поради които обичам да чета серии, но ще кажа за няколко от тях.

  Първо ще започна с разбирането ми за дълги поредици. 

  Хари Потър НЕ е дълга поредица.

  Реликвите на смъртните не е дълга поредица. 

 Изборът, Академия за вампири, Кръвни връзки, Стъкленият трон- това не са дълги поредици. 

  За мен дълга поредица означава в нея да има десет или повече книги. Такива са Анита Блейк, ловецът на вампири- текущи 25 книги, Вампирите от Морганвил- 15 книги, Братството на черния кинжал- скоро 15 книги, Кейт Даниелс-  скоро 10 книги, Чарли Дейвидсън- скоро 12 книги, Училище за вампири- 12 книги, В смъртта- 40+ книги, не съм ги чела (още), Малазанската книга на мъртвите - 10 книги (не съм ги чела още), Колелото на времето- 14 книги (ще ги чета някъде в бъдещето) и така нататък. За изключения могат да се приемат серии, чиито книги са изключително дебели, а под това имам предвид над 600 страници. За такива поредици в момента се сещам единствено за Друговремец и Песен за огън и лед, тъй като Малазанската книга на мъртвите и Колелото на времето попадат и в двете категории.

  След като изяснихме това, можем да преминем към моите причини да обичам дълги поредици.

🔴  Героите, както всеки, четящ блогът ми най-вероятно знае и му е втръснало да чете, са най-важното нещо в книгите за мен. Една от причините да обичам дългите поредици, и може би най-важната е, че чрез тези 10+ книги имам шанса да проследя развитието на даденият герой. Обикновено бих предпочела да ги изчета тези романи един след друг, но дори и да не мога, ефектът няма да е по-малък. Наистина много обичам да проследявам развитието на даден главен герой, дори и да са повече, защото когато свърши поредицата я чувствам някак си по-близка за мен, защото героите й са били толкова дълго време част от мен самата... Чела съм за тях, смяла съм се с тях, скърбяла съм с тях...И сега, може да изглежда така, сякаш твърде много се вживявам в нещата и ще кажа, че не е така. Все още съм наясно с нещата, които ме заобикалят. Може би.

  Просто това е най-главната причина да обичам дълги поредици, а ако са завършени, още по-добре! 

_________________

Със сигурност след героите 

точките ми ще са по-кратки.

_________________

🔴 Когато  свикна с дадения свят или обстановка, особено ако наистина много ми хареса, не искам да се разделям с нея и възможността да чета възможно най-много книги в изградената от автора вселена...Е, да кажем, че това е шанс, който не бих изпуснала. 

🔴 Освен това, аз адски много обичам да седна и чета много книги подред и една малка част от мен се дразни на това, че трябва да се съобразявам с какво се чете сега и какво се чете в страната заради блога. От една страна на хората им омръзва да гледат по 20 ревюта на една и съща книга във всеки блог и то за около една седмица. От друга страна, ако напиша ревю на някоя друга книга се чете също толкова малко, колкото ако не напиша никакъв пост. Следователно и в двата случая няма угодия и само се чудя какво да правя. Затова реших да си чета това, което искам.  

  Да се върнем на дългите поредици- обожавам да взимам книга, след книга и да знам, че приключенията на дадени герои продължават, а когато чета urban fantasy аз направо си се разтапям.

🔴 Най-дългата поредица, която някога съм чела е  Анита Блейк, ловецът на вампири, както горе написах, тя е от 25 книги и тази година трябва да излезе 26-тата. Това е моята любима поредица и всеки път щом хвана нова книга сякаш се срещам със стар приятел, така да се каже. Това е една от малкото дълги поредици, които помня в сравнително много детайли, защото обикновено всичко се смесва и не мога да кажа в коя книга какво се е случило, освен ако не гледам имената.

🔴 Друго, за което току що се сетих, докато се обяснявах в любов на Анита е, че дългите серии носят със себе си житейски уроци. Смейте се колкото искате! Така е! Поне при мен и опита ми с Анита и Кейт Даниелс, например. Ще говоря обаче за Анита. Прочетох тези книги, когато бях на 15, по-голямата част от тях- от 1 до 22 някъде. Тогава нямах блог и нямах от какво да се притеснявам, както сега бих имала, ако реша да чета 22 книги без почивка, защото точно това направих тогава. Нека само да кажа, че те ме научиха на наистина много неща и благодарение на тази поредица изградих една част от сегашния си характер. 

🔴Другото, което е, книгите като цяло ме научиха да разбирам хората по-добре и да разчитам езика на тялото и очите, както и някои от техните изражения, но това, зависи предимно от саите хора. Това на страна, поредици като Анита Блейк, Кейт Даниелс, Среднощен ловец и още няколко са ми помогнали в развитието на прозата ми на няколко нива. Това се получава чрез четенето за едни и същи герои, защото се вижда не само развитието на героите, но и отношенията между тях, вижда се развитието на самия автор като човек (поне при Лоръл К. Хамилтън се вижда). Отново достигнах един от онези моменти, в които просто не мога да се изкажа така, както бих желала.

_____________________________

Само аз ли забелязах, че се 

въртя около едно и също нещо?

_____________________________

   Може би някъде в този пост сте се запитали "Но не й ли омръзва да чете за едно и също?!" и аз ще отговоря, че не, не ми омръзва, защото далеч не чета за едно и също. Вярно, героите са си еднакви през цялото време, но както вече казах- наблюдава се развитие, има различни сюжети, засягат се различни истории и стават нови интриги. Освен това, ако на първо време не ми е интересна дадената поредица, защо изобщо да я продължавам?

   Бих могла да пиша още и още на тази тема, но както виждате- въртя се в кръг. Накратко казано- обичам да чета дълги поредици заради героите (и заради малко други подробности.)

Бризингър - Кристофър Паолини

    Преди около две години прочетох Ерагон и Първородният, но след това повече не се докоснах до тази страхотна поредица. Сега, 2 години по-късно мога да кажа, че най-накрая се върнах към нея и съм наистина много доволна от третата книга.
  В поста си с 3 причини да прочетете Наследството на Кристофър Паолини споменах най-главните неща за книгите като свят и стил, затова няма да наблягам на тях тук, а на впечатлениета ми от тази трета книга.

  Накратко в типичното ми начало- стилът на Кристофър Паолини е лек и приятен, особено като се има предмед, че жанрът е хай фентъзи. Лесно се чете и има страхотни описания на мечове, които просто обожавам. Изключително много ми хареса да чета тази ужасно дебела негова книга и то на английски. Предполагам, че една от причините да я забавя толкова е, защото смятах, че ще е голямо предизвикателство, но реално не беше. Повече подробности по стила и света в поста. 

  Имам само едно ревю от тази поредица и то дори не е истинска рецензия, а е направено по английските "правила", когато трябваше да го пиша за домашно затова изобщо не е добре. Както и да е. За какво ще говоря? Някак не върви да почна да разсъждавам за героите така, сякаш е първа книга нито пък да тръгна от средата, та не знам. Ще бъде както се получи.

  Ерагон официално ми става сред любимите герои. Той е просто страхотен.
  Книгите дават шанса да се проследи развитието му от началото на поредицата до сега по един изключително добър начин, който го показва във всяка негова светлина. Ерагон е далеч от перфектен и далеч не е най-добрия или най-силния воин, но  съдбата на цяла Алагезия зависи от него по стечение на обстоятелствата. Харесва ми как е изграден и проблемите, които има, как до последно не иска да убива и се старае да не се превръща в едно от чудовищата, срещу които се бори. Той е изключително умел в битките, силен е и много находчив.
  Едно от нещата, които най-много ми хареса в Бризингър (и в поредицата като цяло) е как е изградена връзката между него и Сапфира, чието име се произнася Сафиъра и не идва от сапфир, но българският превод... Както и да е. Техните отношения са показани и развити и в четирите книги със сигурност, но това, което видях сега ми хареса изключително много, защото те са преминали през толкова много предизвикателства заедно за краткото време, в което се познават и са станали изключително близки. Обожавам да чета за добре развити връзки и това е една от причината да оценя книгата толкова високо. Това ми направи силно впечатление, защото когато са заедно Ерагон и СаФИЪра са по-силни (и забавни), а когато са разделени се усеща как си липсват. Имаше дори две глави, в които беше показана страната на Сафиъра и много ми хареса. Кристофър Паолини е предал връзката им по изключително умел начин.
  Вече споменах за описанията на мечовете и смятам да отделя този кратък параграф за всички описания. Аз просто заобичах тези описания на оръжия, най-вече на мечовете в книгата! Те са описани толкова детайлно, че просто няма как да не им се насладиш, а аз дори не обичам описания! Освен това много харесвам как описва битките и действията...абе просто всичко! Описва, описания, описал...не знам с какво да го заменя, хаха!

  В Бризингър Аря няма много голяма роля, но пък аз продължавам да я харесвам. Нейното име също не се произнася така, а Ария, но на кого са му притрябвали дългите гласни. (Алагейзия също.) Да се върнем на елфката (елфинята? Звучи като графиня.) тя е сред любимите ми в поредицата, понеже макар и малко дръпната е силна и страхотна героиня, която е много добра приятелка на Ерагон.
  Идва време за една героиня, за която имам противоречиви чувства, защото от една страна разбирам причините й да действа по този начин, но от друга страна никак не одобрява и това е Насуада. Макар и да е добър и много находчив владетел, тя изключително много ме дразнеше с отношението си към Роран, братовчедът на Ерагон, който тя възприема като заплаха. Отново казвам, че разбирам напълно причините й и има логика, но това не означава, че трябва да харесвам факта, че изправя единствената жива роднина на Ерагон в смъртна опасност всеки ден.

  Като стана дума за Роран- той също е невероятен! Още от Първородният започнах да го харесвам, макар и тогава да не бях очарована от факта, че се налагаше да чета и за него, защото обикновено не ми харесва в книги, в които първо се е разказвало само за един герой да се натъпчат още няколко, но този път останах очарована. Роран е наистина силен герой, но не просто по характер, но и по...ами физика. Той е умел самоук воин, на който много хора (и не само) дължат живота си и точно затова не ми харесва как се отнася Насуада с него, защото вместо да го поздрави, че не се е подчинил на необмислено дадена заповед и е спасил животи, той бива наказан, но пък всичко се нарежда накрая.

  Една от многото причини да харесвам тази поредица е, че има много пътуване. Във всяка от книгите героите, най-вече Ерагон и Сафиъра, кръстосват континента и посещават различните местностти като владенията на джуджетата и тези на елфите, срещат различни личности и много опасности. Изключително много обичам книги с пътуване, стига да не е описано прекалено тежко, а тук не е.
  В едно от тези малки пътешествия, отново се срещаме с Оромис и Глаедр (или Глаедър? Гледр? Глейдър? Glaedr), от които за пореден път Ерагон и Сафиъра научават много за същността си на Дракон и Ездач, за техните способности и така нататък. Дори се разкриват някои много важни неща, откоито зависи бъдещето на цяла Алагейзия. (Пиша имената приблизително така както се изговарят, има си речник в края на книгата.) Досетих се за развитието на някои неща и все пак събитията в Елесмера бяха наистина поучителни за Ерагон и Сафиъра и доста интересни за мен да ги прочета.

   Мога да кажа, като се повторя за сетен път, че Бризингър със сигурност ми хареса адски много, насладих й се изцяло и беше удоволствие за мен да прочета това така дебело копие, което си купих преди толкова време. Със сигурност препоръчвам поредицата, особено ако сте фенове на дракони и много битки, както и на добре изградени светове с техните си езици, различни индивиди и зли, тиранични владетели.

3 неща, които понякога не харесвам в книгите

  Осъзнах, че това малко прилича на клишираниоте тропи, но не е с такава цел направено, тъй като създадох черновата преди да науча темата на Top 5 Wednesday. 

  Преди да започна ще обясня името на поста. Защо понякога? Има книги, в които някои от нещата, които съм написала, че не ми харесват са изградени и/или написани по такъв начин, че просто няма как да не ми допадне. Например с описанията- ако е книга на Брандън Сандерсън или Лоръл К. Хамилтън, ако ще и 100 последователни страници само описания да са, ще ги чета не просто с интерес, ами с голям кеф. Разбира се, тези автори и моменти не са много.

1. Многото описания

  Изобщо не харесвам описания. Не ми пука на какво са- на хора, места, животни, обстановки, история, действия или ако ще и да са преразказана пряка реч- ако са повече от 2-3 параграфа на мен ми доскучава. Вече споменах, че има изключения, дори са повече от гореизброените случаи, но съм срещала такива сухи описания, такива плоски стилове, че просто не е истина. Един от любимите ми моменти е когато се опитах да чета Тютюн. Щях да умра от скука на 2-рата глава.

  За мен действието винаги се е изразявало в пряката реч, колкото и да е странно. Обичам да виждам разговорите между героите и техните взаимоотношения, които да са комбинирани и обвързани с описания.

  (Иронията е, че като се разпиша, мога да описвам със страници и то не задължително нещо важно, но това се случва само като разказвам от първо лице.)

  Описанията, написани в първо лице са ми по-лесни за четене и са значително по-леки (зависи от стила), отколкото тези в трето лице и затова мога да се примиря с тях.

2. Слабите и/или младите герои

  Не за първи път казвам, че героите са най-важното нещо за мен в книгите. Те са на първо място в критериите, по които оценявам книгата, особено ако се колебая за нея. Издразни ли ме някой герой и ако не направи нещо после, с което да го компенсира, смятайте, че съм махнала някоя звезда, а на твърде слабите или твърде младите герои в YA жанра аз просто веднага махам звезда, защото за мен до 15 години трябва да се считат за middle grade книги, а не YA. Въпреки че в последно време дори 12-годишните изглеждат по-женствени и по-големи от мен ("предимството" да си нисък) за мен тинейджърите поне до 15 години не са адекватни герои за YA жанра, в който има немалко сексуални намеци и колкото и да знам, че "перверзнотиите" са на мода още при 10-11-годишните, не ми харесва да чета за мъници с такъв език, намеци и не дай Боже- действия. Все пак книгите са утопични (дори антиутопиите [мда, оксиморонен израз]) и просто има някои неща, с които не мога да се примиря. (Нямам за цел да обидя никого. Има някои осемнадесетгодишни, които са супернезрелите и 15-годишни, които ти говорят така, сякаш са на 30.)

  Като изключим сексуалното, аз просто не смятам, че едно 15-годишно момиче/момче е достатъчно зряло, за да се справя с проблемите на света. Тук не споменавам Пърси Джаксън, защото той се смята за детска книга (и приключенска) и нека си го признаем- такава си е, но Рик Риърдън пише по такъв начин, че на всека възраст да й се хареса- нещо, което не е често срещано и не всеки го умее. Но няма да говоря за Пърси сега. Просто казвам, че някои герои са твърде млади за нещата, които им хвърлят авторите, а ако и самите писатели не ги изградят добре...Опази, майко!

  (За младежите визирам предимно Легендата на Мари Лу.)

  Относно слабите героини, не мисля, че има списъл да коментирам. Не  мисля, че има хора, които да не знаят и какво значи безхарактерен герой или плосък, нерешителен, досаден, дразнещ и тъп. Нищо не ме дразни повече от герой/иня, който взима прибързани решения, основаващи се на емоции предимно.

3. Силният hype

    Това не е нещо в самите книги, а по-скоро резултат.

  Не ми харесва, когато се прочуят твърде много и твърде бързо, особено новоизлюпилите се, понеже това някак си намалява желанието ми да ги чета или пък, дори и да искам да ги прочета го правя някак почти неохотно. Когато романите са с твърде много hype, свалям стандартите си, понеже очаквам, че повечето са надценени, от което следва, че най-вероятно ще остана по-впечатлена, отколкото би трябвало, например. Възможно е и обратното- очаквам някоя книга супер много, само за да се разочаровам (Крадецът на книги, Самодива, Carry On, примерно).

The Procrastination Tag

  

  Вчера ми хрумна една хубава идея за пост, но не си записах и...забравих. Днес си играх да преведа един таг само за да осъзная, че вече е правен, макар и преди много време и от по-малко блогъри, но не ми се занимаваше да проверявам кои са го правили и кои не. Затова реших да прибегна към това, на което бях тагната от Теди. Да си призная, изобщо не разбирам смисъла и целта на тага, но нямам какво друго да пиша, затова ще скалъпя кратък списък от неща, които правя, когато реша да отлагам каквото и да било. (В случая това е ученето по най-омразния ми предмет- географията и пускането ан съдомиялната.)

• Чета- най-добрият начин да отложа нещо е чрез четене на книгата, която ме е хванала в момента. 
• Фейсбук- много често се разсейвам с news feed-а си във фейсбук и макар да няма кой знае какво толкова за гледане, аз пак си скролвам надолу, отварям си разни работи и харесвам и споделям снимки.
• 9gag- вляза ли в този сайт, отива най-малко един час.
• Instagram- тук отиват от 1 до 3 часа. Има толкова много снимки, толкова много книги, толкова хубави профили...

• Правя снимки- така, аз нямам професионален фотоапарат, с който да правя невероятни и красиви професионални снимки (нито много "реквизит", понеже не колекционирам боклуци), но за сметка на това пък много обичам да си снимам книгите, експериментирам с различни подредби и снимам от различни ъгли, а после ги обработвам...така че отива много време. Обикновено с Instagram отлагам ученето и прибирането вкъщи.
•  Ям- не мисля, че има какво да коментирам тук. Мога да се наям за 5 минути и за 5 часа.
•  Слушам музика- не го правя често (ШоК!), но когато се заслушам отива толкова много време...
•  YouTube- независимо какво гледам в този сайт отиват не 1, не 2, а поне 3 часа, че и повече. Особено ако се загледам в някой booktuber, който показва книги, haul-ове, unboxing и такива неща...Както и различен вид книжни vlog-ове. Това просто е една от най-големите причини да отлагам толкова много неща.

•  Мързел- дори не мисля, че е нужно да коментирам.
•  Нежелание- тук също няма кой знае какво за казване.
•  Пренареждане на рафтовете - стане ли дума за някакво задължение, аз веднага започвам да си пренареждам рафтовете, за да го отложа възможно най-дълго.
•  Блог постове- в момента имам да уча по география, но се занимавам с този пост...

•  Сериали - почна ли да гледам нещо...не спирам.
• Goodreads - започне ли някакво търсене на книги... Или каквото и да е свързано с книги...
•  Теглене на книги - наскоро открих един сайт, в който качват най-новите излезли книги изключително бързо и като човек, който иска да има всичко ново, което няма да прочете скоро, бързо скачам, за да си ги изтегля и макар да знам, че надолу са си все същите романи като преди, обикновено продължавам да скролвам и да ги разглеждам докато не мине поне един час... Като си науча по география и пусна съдомиялната ще видя дали има нео ново. А може би преди това...
• Смятах да..., но забравих...- това е едно оправдание, което често ми се налага да използвам, защото аз винаги смятам, но рядко не забравям да направя нещо, защото чрез това смятане отлагам.

Най- вероятно мога да добавя още неща към списъка, но не мисля, че е необходимо. Поста се получи бързо и успешно и сега остава само да го пусна, хехе. Кого да тагна? Всеки, който смята, че няма да го отлага толкова дълго, колкото мен, хаха!

3 причини да прочетете "Наследството" на Кристофър Паолини

  От сряда чета Бризингър, който е третата книга от цикълът Наследството на Кристофър Паолини с първа книга Ерагон. На английски и четирите са доста дълги в джобните издания, но не се оплаквам, тъй като са значително по-евтини от българската цена преди намалението, когато си ги и купих.  Едва преди няколко дни осъзнах, че това е първата хай фентъзи поредица, която някога съм докосвала и точно затова реших да направя този пост.

1. Евтини са

Знам, че това не е най-добрата причина, с която мога да започна, но гледам, че напоследък цикълът се продава за по 9,95 всяка, следователно вместо 68 лева общо ще дадете само 40, ако решите да си ги вземете, ако тиражът им вече не е изчерпан, разбира се. В Сиела във Варна все още си стоят и всеки път щом мина ми се ще да си ги бях взела на български, защото последните две седят на рафта ми от векове, а не съм ги прочела и са едни такива дребни и не си отиват с останалите, но не се оплаквам. Както казах, на времето (преди 2 години някъде) си ги взех евтино, а сега са направо без пари. Къде ще намериш сносна книга за 10 лева?

2. Светът + начин на писане

  За разлика от повечето хай фентъзи книги, тук стилът е сравнително лек, лесен за възприемане и не е скучен. Дори началото не е чак толкова бавно, колкото в останалите и аз изключително много го харесвам, защото бързо се свиква с него. Като цяло и четирите книги са по 400-500 страници, което е много добре, тъй като не стават тежки и скучни. Освен това Кристофър Паолини е написал Ерагон, когато е било малко по-малък от мен и е продължил с поредицата си после и аз просто се прехласвам по начинът, по който го е направил, защото всичко е изградено изключително добре.

  Светът е завършен, има си история, раси, политика и честно казано помня повече за книгите, които четох толкова отдавна, отколкото за някои от по-новите. Наследството е запомняща се поредица, особено ако човек си пада по дракони и подобен тип книги. 

  Харесвам ми фактът, че сюжетът е и непредсказуем, но по един такъв начин, че подозираш, че нещо ще стане с определен герой, но не знаеш точно какво докато не бъде разкрито. Просто много ми харесват книгите, макар и още да не съм завършила поредицата. Тя е лека, приятна и винаги пълна с екшън.

3. Героите + действието

  Както вече казах, не започва чак толкова бавно, колкото повечето хай или епик фентъзи книги. Тя е пълна с действие, здрав екшън и бойни сцени, които са много добре описани. Помня колко ми харесаха описания, когато Ерагон се учеше да се бие с меч и да използва магия. Изключително много обичам книги с битки и походи, а когато са написани по начин още повече ми харесват, а Кристофър Паолини ги предава изключително хубаво.

  Героите също са добре изградени, особено Ерагон, който изключително много харесвам. Вече не помня на колко е години, само знам, че е доста млад. Мисля, че е по-малък от мен, хаха.

 В Ерагон се разказва само от неутрална гледна точка от негова страна, но от Първоодният нататък се включват страните на Роран и Насуада, ако не се бъркам за второто. Това дава шанс не само да се опознаят тези двама герои повече, но и да се видят другите персонажи през техните очи, което е много интересно, защото всеки вижда всеки по различен начин. Така са ни показани различните страни на героите и да...Поне така ги виждам аз нещата и затова ми харесва толкова. 

  Като цяло, когато нещо ми допада не мога да се изразявам толкова добре, колкото бих желала. Всичко, което ми е необходимо да кажа в такива моменти е, че ми харесва и точка. Затова не пиша ревю на всяка книга, просто не мога и това се отразява зле на блога ми.

  Както и да е. Това със сигурност не са единствените причини, дори се водят 5, но поотделно нямаше да изглеждат така добре, както са заедно. 

  За мен книгите наистина си заслужават и макар да съм чувала, че някои ги намират за скучни, аз започна ли да ги чета, не мога да се откъсна от тях. Просто съм на училище и нямам възможността да се зомбирам така, както обичам, но смятам сега да го направя.

Full series that I own and have read #2

  Напоследък нещо много съм се отпуснала и дори не си спазвам правилно графика. За жалост, другия срок преминавам втора смяна и нямам идея по кое време на деня ще пускам новите неща, понеже сутрин обикновено не си включвам компютъра. Все ще го измисля. 

  Сега чета Brisingr, който на английски е 1094 страници, така че известно време няма да има ревюта. Най-вероятно половината от февруари ще се състои от различни постове от този тип, за които обикновено ужасно ме мързи, но...

1. Хрониките на Кейн

  Това, както може да се очаква, е една от любимите ми трилогии, защото 1) е писана от Рик Риърдън; 2) включва египетска митология; 3) има ужасно много хумор и екшън и 4) това е Рик Риърдън. Прочетох ги преди да създам блога си, така че нямам ревюта, но аз всъщност не мисля да давам линкове към тях, ако някой е любопитен, обаче, може да потърси рецензиите на останалите в търсачката на блога ми вдясно.

2. Разбий ме

  С тази трилогия имаме една love-hate relationship. Помня как като четях Разбий ме не знаех дали да я харесвам или да й се дразня, но в крайна сметка си останах с някакви смесени чувства, защото хем ми харесваше, хем не. После в Разнищи ме се ядосвах наистина много на Джулиет и на това, че адски много ревеше, въпреки че Кенджи е един невероятно забавен герой, от който всяка книга се нуждае. Възпламени ме ми хареса най-много, защото Джулиет се взе в ръце и Уорнър се появи и просто всичко се оправи. Ако не се лъжа, имам ревю на последната.

3. Аз, вещицата (Трилогията Ол Соулс (All Souls))

Тази също е сред любимите ми трилогии, които съдържат от всичко, което харесвам по малко. Истината е, че до известно време гледах на нея доста отрицателно, защото бях останала с погрешното впечатление, че има твърде много описания и твърде дълго резюме, за да е добре, но бързо бях опровергана, когато почнах да я чета. Не си спомням много добре, но мисля, че доста бързо се сдобих с останалите две книги, след като бях започнала първата. Лошото на копията ми е, че са много крехки и през две страници са накъсани на поне две места, сякаш някой е тръгнал да ги реже, минал е половин сант и се е отказал.

4. Опасни сънища

  Имам ревю на всяка от книгите. Честно казано, вече не помня дори за какво става дума в тях. Нямам идея защо, помня някакви откъслечни моменти като някаква любовна драма и някои перверзни коментари, които са доста забавни. Помня лека депресия и явно нещо за сънища...Абе имам някакви спомени, но не особено добри. Сещам се, че ми бяха харесали, така че...

5. Хари Потър

Качеството на снимката беше по-добро на телефона ми, но какво да се прави.

Няма да коментирам нищо за Хари Потър, защото лудите му фенове и самата му писателка, с целия този hype, който пак започна усилено да се върти около него, съсипват хубавите книги по мое мнение и то не за друго, а защото накъдето и да се обърна виждам Хари Потър. Харесвам го, но не съм обсебена и ми омръзна от него.

    Това е втората част от този тип постове, от които имам още два, а току що се сетих, че не съм записала Гневът и зората никъде :D Тези дуологии са такава рядкост, че и Легендата не съм записала- грешка, която ще поправя почти мигновено! Може би за следващите постове трябва да видя какво имам на задните редове на рафтовете си, хаха!