вторник, 2 юни 2015 г.

Възпламени ме- Тахере Мафи


  Това е един от най-добрите преводи на Емонт. Има и други, разбира се, но след като толкова пъти се ужасих от неграмотността, сега съм направо впечатлена. Като цяло, цялата трилогия е преведена изключително добре, което за тях е изключение.
  Не знам колко ревюта има на Разбий ме и Разнищи ме, но аз смятам да напиша само на Възпламени ме, защото тази книга е най-добрата в цялата трилогия. На мнение съм, че не трябва последната книга да е най-добрата, да, трябва да е, но смятам, че в наистина изключително добрите книги, трябва да има не повече от една-две, които да пораждат отрицателни мнения и всички останали да са поне на ниво, но независимо от това, смятам, че този път, вместо първата книга, която се предполага, че трябва да те хване, последната е най-добрата и изключително много ми хареса.
  Още от самото начало смятах начина за писане в първите две книги за странен и следователно за интересен, защото харесвам всичко необикновено, нетипично и странно. Е, почти всичко. Някои неща просто не мога да ги преглътна, но това е друга тема. Много ми харесва това със задраскването и всичко останало и чак сега, като започнах да пиша ревюто, осъзнах нещо, тези задрасквания са част от характера на старата слабохарактерна Джулиет, която е колеблива, ревнива и абе същинско бебе и глезла. Има толкова много моменти в първите две книги, когато исках да й извия врата, че чак започвах да се дразня и се чудих кога най-сетне щеше да свърши, за да се преместя на нещо, където героите имат поне малко достойнство. Тези драсканици са част от нея- слабото дете, което се бои от една невероятна дарба, бои се да я усъвършенства, бои се дори да разгърне мозъка и сърцето си заедно и да осъзнае чувствата си докато не се появяват Адам и Уорнър и купищата финални разкрития във Възпламени ме.
  Най-много ме радва фактът, че Джулиет порасна, стана по-силна, по-самостоятелна, способна да води армия... И израсна в очите ми. Тя претърпя невъобразимо голяма промяна, особено спрямо себе си във втората книга. Тук Тахере Мафи ни я показва в изцяло нова светлина, по начин, по който дори не смятах възможно, че би могла да се промени. Даже съм на мнение, че това всъщност можеше и да не е трилогия...но като се замисля, мога да се сетя само за още една книга, която да бъде написана към тази.
  Обикновено не обръщам чак такова голямо внимание на героите, освен ако не ми направят страшно впечатление, а едно от нещата, които най-много не понасям са слабите, наивните и тъпите герои, без значение от пола и за това промяната, която претърпява Джулиет, в сравнение с пречупеното момиче в първата книга, ревлата във втората и порасналата зряла жена в третата е наистина уникална.
  Добре де, прекалих. Имах си своите дилеми и трудностите в любовта, но в третата книга няма нито един задраскан ред. Нищо. Nada. Това, точно това показва вече извисяването й (май не се изразих правилно, но нищо), пораства и става друга, по-силна и не се нуждае да прикрива какво мисли, не се нуждае да се отказва от написаното...или помисленото. Тя става друг човек, много по-добра е и много повече ми харесва и точно заради това си има проблеми с Адам, но това е единственият спойлер, който мога да дам. Този доста ме ядоса в цялата книга, докато Ейрън си спечели всички ми симпатии. ^^
  Както и да е, мисля да приключвам вече. Не знам дали се получи като ревю, но смятам, че и така става тъй като не мисля, че бих казала нещо ново относно всичко останало, тъй като има достатъчно ревюта на предходните две книги.
  Но пък със сигурност си заслужава да се изтърпи ревлата, за да се срещнем със силната предводителка.

Няма коментари:

Публикуване на коментар