сряда, 17 юни 2015 г.

Последните оцелели: Живота, какъвто го познавахме- Сюзан Бет Пфефър

  "Живота, какъвто го познавахме" е една книга, която ни показва трудният и...ограничен живот на хората по време на апокалипсис или нещо, достатъчно близко до него.
  Въпреки първоначалното ми очакване, това се оказа едно написано в сравнително лек стил четиво, което да не те натоварва със сложни думи, колкото и със събитията от съдържанието. Оказа се и значително по-интересно, отколкото бих повярвала, ако някой като мен ми го споменеше, защото по принцип никак не обичам да чета неща, в които хората се сблъскват с нещо, което може да се случи и в истинският живот или просто става дума за някаква трагедия.
  За жалост мога да кажа, че книгата никак не е образователна или по-точно, не може да научи човек на нещо...добро.  Просто няма как да не го спомена, тъй като попаднах на няколко ревюта за последната книга, която е определяна като най-бруталната в цялата поредица и то в лошия смисъл.
 Разбираемо е, че в момент на криза всеки трябва да гледа себе си, но начинът, по който тази информация е поднесена на читателя не гласи нищо друго освен "Бъди егоист.", "Грижи се само за собственото си семейство." и "Няма приятелства по време на апокалипсис." Това не ми харесва. Би трябвало в подобни моменти хората да са най-сплотени и да си помагат взаимно, но между това какво трябва и какво всъщност се прави има по-голяма разлика от тази между Слънцето и Плутон. Естествено, това не се случва само в книгата, но и в истинският свят, точно за това би трябвало да пише точно обратното, защото чрез четивата най-много може да се повлияе на психиката на даден човек.
  Доколкото разбрах от ревютата (а сега, докато пиша това съм на 121-ва от 369 стр) Сюзан Бет Пфефър сякаш показва възможно най-отрицателните черти на хората  и нататък някак си светът запада по отношение на хората, но това май ще бъде нещо като спойлер.
   Май малко започнах и да си противореча, защото другото, което следва да спомена е, колко ме издразни майката по едно време, но и Миранда не изостана много след нея, когато заяви твърдо с типичната тинейджърска глупост (но по-скоро присъща за 13, не 16-годишна), че тя го обича и той нея и нищо не може да ги раздели. Пълни глупости. Та те се бяха събрали от буквално 5 дни.
  Та като почнах, нека да споделя, че авторката на места е изобразила Миранда не като 16, а като 6 годишна, което не ми помогна да я харесам отначало, но за всичко е нужно търпение.
  Дотук с това, което не ми харесва. Оттук нататък съм с положителните черти като започна с промяната в Миранда. Оказа се, че когато всички свикнат с обстоятелствата им е много по-лесно да се лишават от неща като храна и вода. Е, може би не лесно, но поне не се противят толкова.

"Спомням си, когато бях ядосана преди няколко месеца, че не ям толкова, колкото Джони, колко нечестно ми се струваше.Но сега имам чувството, че вероятно майка ми е била права. Беше твърде възможно само един от нас да оцелее. "

  В началото никак не й харесваше да яде по-малко и постоянно питаше като дете дали ще умрат.Фактът, че най-накрая осъзна защо са се лишавали толкова време ми показа, че Миранда реално се развива. Промяна откъм други герои не забелязвам, главно защото не се нуждаят от такава.
  Друго, което някак ми направи впечатление, при това положително беше, че тя приема смъртта на близки и приятели сравнително леко. Всеки друг на нейно място би изревал крокодилски сълзи, но тя го прие съвсем добре.
   Наистина се улавям как за всяка книга пиша едно и също, почти, но нямам особен избор, когато ми хареса. Ето защо сега продължавам в същия дух. В "Животът, какъвто го познавахме" преобладават описанията. Най-много три пъти в една глава има разговори, а тя не е никак къса, така че това е малко, но за сметка на това описанията са добре написани, не само на природната картина, но и ежедневните им занимания и други, за които, противно на очакванията ми, ми беше изключително приятно да чета, колкото и тежко да им ставаше понякога. Честно да си кажа, по едно време имах чувството, че изживявам всичко вместо героинята, особено с една по-конкретна смърт. По-скоро психически, отколкото физически и това много ми хареса, понеже много рядко се среща книга, която може да ти въздейства по този начин. Последно ми се случи много отдавна.
  Буквално изчетох всеки ред от книгата, понеже е написана изключително леко, под формата на дневник, лесна е да се възприеме, но точно за това пък е тежка психически, както вече споменах и те кара да се замислиш дълбоко за някои неща.
  Както вече казах, рядко чета подобни четива, но тази по такъв начин ме завладя, че даже по време на училище я прочетох за два дни и втората част от ревюто написах в тефтера си в часа по химия. (Who cares?!)
  Сега като се замисля, може би съм грешала като казах, че книгата не ни учи на нищо освен егоизъм в кризисна ситуация. Може да не ни показва как да оцеляваме сплотено или чрез пестене на средства, и сега го правим, а по-скоро да ценим това, което имаме и да се радваме, че не сме застрашени по подобен начин, защото това, което се случва с Миранда не е районно, а по целият свят. Все пак луната е изместена от орбитата си, а тя е една за всички (луната). Аз поне така го тълкувам.
  Някои от събитията, които се случват след въпросното изместване на спътника на планетата ни ми напомнят на времето за майка ми, когато е имало режим на тока. Поради множеството наводнения и всичко останало, което се случи, я има, я няма ток, но по този начин можем да проследим как Миранда и семейството й се нагаждат към подобен живот без обичайните им удобства, а когато пуснат тока се захващат с най-важното и почти не става дума за компютър и телевизия, освен да проверят новините.
  Това, което също ми харесва беше, че през цялото време не забрави за баща си и бременната му втора съпруга, които са далеч от тях и чакат вести почти всеки ден от пощата, а да не говорим, че тя пристига много по-късно. О, да, като няма електрически уреди се общува по старомодният начин.
  В интерес на истината, там има и малка романтика, съвсем малка.
  И така, в крайна сметка изключително много харесах края, всичко завърши сравнително добре и наистина неочаквано, което пък още повече ми хареса, понеже обичам да бъда изненадвана (в книгите).
  Книгата не е за всеки, защото нали уж има различни вкусове, но я препоръчвам на всички заинтересовани, както и на тези, които все ми казват да прочета нещо сериозно.

  Няма как да не благодаря на издателство Ибис за предоставената възможно да прочета и да напиша ревю на книгата.

Няма коментари:

Публикуване на коментар