Гондолата на времето- Ева Фьолер

 Резюме: Седемнайсетгодишната Ана прекарва лятната си ваканция във Венеция. По време на една от разходките си из града вниманието ѝ е привлечено от червена гондола. Странно. Не са ли всички гондоли във Венеция черни? Когато няколко дни по-късно Ана посещава известната Историческа регата, в навалицата е бутната във водата и е спасена от изключително чаровно младо момче, което я издърпва в... червената гондола. И преди Ана да успее да слезе и да се върне обратно на кея, изведнъж въздухът около нея започва да трепти и светът пред очите ѝ изчезва...

Когато идва отново на себе си, Ана разбира, че годината е 1499-а. Не ѝ остава нищо друго освен да се справи със ситуацията, в която се е озовала. Но всеки един ден е истинско изпитание - без козметика, без топла вода и медикаменти и най-вече без връзка с интернет и любимия ѝ айпод. Междувременно Ана търси начин да се върне обратно в настоящето и докато се опитва да разреши загадката около пътуването си във времето, непрестанно попада на Себастиано, мистериозното момче от гондолата. Скоро тя разбира, че озоваването ѝ в миналото всъщност съвсем не е случайно...

Пресъздавайки прекрасно живота във Венеция през XV век, подправена с романтика и поднесена с изключително чувство за хумор, историята ще ви завладее от първата страница и ще задържи интереса ви до последната.

_________________________

  Обикновено не слагам резюме, когато пиша ревю, но книгата е прекалено хубава, за да я съсипя с нищожните си умения по преразказване.

  На пръв поглед, Ана е една обикновена тинейджърка, която се интересува повече от айпода си, отколкото от заобикалящият я свят и има предразсъдъци относно хора с наднормено тегло, обаче далеч не е така, а може би просто претърпява една огромна промяна, когато се озовава в 1499-та година, когато всичкият лукс, на който е свикнала в ежедневният си живот, липсва.

  Поради липсата на главно запознаване с героинята преди тоталната промяна в обикновения й живот и трудностите й по математика, не знам каква точно промяна изживява в себе си, но дори и така, се вижда колко се променя. Какво да се прави, тя е принудена да се нагоди към ограниченията на живота в миналото.

  Много ми хареса как Ева Фьолер е изградила книгата си. Макар и без глави, а само в четири части, тя е събрала толкова много образователна информация за живота на хората в миналото, но по един напълно интересен и лек начин, по който да може да накара дори незаинтересовани хора към историята като мен, да се наслаждават на всичко. Честно казано, научих повече по история от тази книга, отколкото от училище, където бяхме учили само за нощното гърне и за множеството любовници на някой от кралете Луи.

  Обратно към книгата. За пръв път преди да прочета книга, прочетох ревю, което окончателно ме накара да се захвана първо с "Гондолата на времето" и после с всичко останало, че чак сега наистина много съжалявам, че не знам немски, за да мога да прочета следващите две книги от трилогията, а не да чакам превода.

  За пръв път от доста време след прочитане на дадена книга оставам буквално без думи, заради уникалността j. Стилът на писане е приятен и те запленява от самото начало, а героинята беше дори малко или много като мен, главно защото никога не забрави за приятелите си, винаги мислеше за тях и съвестта й често се обаждаше. Разбира се, при самозащита, аз не бих се поколебала да нараня противника си, но това е друга тема.

  От доста време се нуждаех от едно разтоварващо четиво, където да има точно нужното количество действие, романтика, хумор и дори нещо образователно, което да е достатъчно интересно, че всъщност да го запомня. Това за манастирите и "нощните им партита" особено ми се запечата в съзнанието, понеже съм човек на клюките.

  Какво друго трябва да кажа? А да, Себастиано. Въпреки че не си позволих да сравнявам "Гондолата на времето" с  "Рубиненочервено", няма как да не отбележа, че харесвам Себастиано хиляди пъти повече от Гидиън в първата книга. Той (Себастиано, чието име на няколко пъти обърках като Себастиян, щото "Реликвите на смъртните") притежава в характера си точно идеалната частица мистерия, защитническо чувство и романтика. Смел е и силен и толкова по-добър от Гидиън, колкото просто сега като се замисля, не мога да повярвам.

  Едно обаче не ми харесва, колкото и да обичам малко по-дъгата черна коса в комбинация със сини очи, мога да кажа, че тази външност ми се е изтъркала до краен предел. Това, обаче, не означава, че не го харесвам. 

  Нека сега да спомена отново ревюто, което прочетох, то не беше единиственото на английски, което видях, но просто беше достатъчно добро, че да задържи окото ми. Намерих и още няколко, главно в Goodreads, където момичето споменава, че е прочело книгата, понеже видяла, че Керстин Гир я е препоръчала един вид и сметнала, че ще е точно като нейната трилогия. Мога да ви кажа, че няма нищо общо с трилогията й, с изключение на това, че се пътува във времето. От сега мога да кажа, че 95% от книгата се развива в миналото и то в много по-късен период, отколкото Гуен и Гидиън някога са ходили.

  Преди да се увлека в продължително обсъждане на всеки един герой и започна да ръся спойлери навсякъде, мога да ви кажа, че има още герои, които много харесвам- Бартоломео, Хосе, Клариса и Мариета. Мина цял един ден, докато си спомня, че Бартоломео ми е познато от Бартоломей. Май.

  Не забравяйте за маската, тя е в корена на всичко.
  Поради страх от това, че може да издам нещо съществено и да превърна цялото си ревю в един голям спойлер няма да кажа нищо от това, което се случи в "Гондолата на времето", нито дори ще го загатна.

  Още нещо, освен изключителният и интересен начин на писане на Ева Фьолер, което ми хареса е това колко добре е изградила света на книгата си- хората от бъдещето, преминали в миналото, не могат да издадат нищо за бъдещето, имат нещо като бариера и изключително много се смях на "айпод", превърнато в "огледало", спомняйки си колко момичета реално го използват за огледало. Доста ловко от страна на авторката, също така научих как са се наричали доста от гримовете в миналото (или по-точно какво са използвали преди появата на нешите), часовото време и материалите, които са използвали и така нататък.  Мисля си, че това, което Ана научи в книгата би могло да й бъде полезно почти навсякъде. Та, споменах бариерата, за да го сравня със "Скъпоценни камъни", където освен правила, които не всеки спазва, няма подобно нещо, което много ми хареса. Измислено е по изключително умен начин и това, което се получава от анахронизмите, с които Ана си служи, преобразувани в подходящи за 15-ти век думи, понякога е доста забавно. Поне за мен.
  Очевидно е, че книгата много ми хареса и благодаря на издателство Ибис за предоставената възможност да я прочета.