Хари Потър и стаята на тайните

  След като първата книга не ме впечатли особено, отписах напълно Хари Потър за около четири месеца,  които имах достатъчно време, за да се начета на други и сравнително по-нови книги като година на издаване.

  И ето, че открих любовта си към дебелите книги, а магиите са ми любими още от преди да чуя за Хари Потър.

  Накратко ще го предам така- няколко месеца наистина не исках да чета Хари Потър, докато не видях ревютата на Briana Knows и Йоана не започна да ми говори за косата на Хагрид, а след това в Book Trading видях колко дебела е 5-тата книга и новооткритата ми любов към големи дебели книги се обади веднага. Това беше нещото, което ме накара отново да дам шанс на тази поредица и миналата седмица в началото, докато четях Dead Ice, чувството, че ми се чете точно Хари Потър ме изненада, пък поне веднага си взех втора и трета книга. 

  Вече свърших с огромният си увод и понеже е късно вечерта, ще продължа само с едно кратко ревю и този път май наистина ще се получи такова.

  Отново започнах книгата с ниски очаквания, с твърде големи предразсъдъци, заради предишната, която ми беше омръзнала до средата, но останах доста приятно изненадана от продължението й- не само защото беше по-дълго, но и защото наблюдаваме едно доста голямо развитие на Дж. К. Роулинг като писател- по-добре е написана книгата, отколкото помня, по-лесно ме хвана и със сигурност ме задържа до края, достатъчно дълго, че да ме заинтригува и дори впечатли.

  Харесвам стила й на писане, използвайки трето лице, тя успява да покаже реакциите и понякога чувствата на тримата ни главни герои, да създаде усещане за мистерия и просто да въздейства на читателите. Да не говорим, че има много забавни моменти, на които аз просто си седях и се смеех, понеже ми бяха много забавни, наистина. 

  Писателката постига много хубава комбинация от авторова и пряка реч, която не е натоварваща или скучна, а е интересна и просто си те държи и четеш. Разбира се, забелязват се типичните белези на времето, в което е написана и най-познатата структура на един сюжет- въведение, нещо, което да те вкара в историята и след това една завръзка, придружена от подходящите събития, за да те накара да четеш с все по-голям интерес, но действието е до толкова проточено, че става ясно чак в последните две глави това, което е било планирано. Все още се срещат такива книги с най-много екшън накрая, но Дж. К. Роулинг по някакъв начин успява да включи действие не само в самия край, но и през цялото време в книгата.

  Не мисля, че има за какво да разглеждам героите. Харесвам ги. Най-много обичам, когато чета за почервеняването на някой от рода Уизли, все още си харесвам много Хагрид, а Хари си е голям сладур. Хърмаяни е умна и всъщност доста силна, така че покрива критериите ми за женски герой, дори и да е само на дванайсет в тази книга. Просто не мисля, че има какво да им разглеждам особено, всеки може да си изгради мнение за тях.

  Като цяло, не очаквах Хари Потър и стаята на тайните да ми хареса толкова, колкото всъщност ми хареса и със сигурност ще продължа да чета поредицата и ще си я събера до последната книга. Препоръчвам на всеки, който има съмнения за книгите да им даде шанс, може да остане приятно изненадан като мен.