Този месец имам почти същата бройка книги като миналия и съм много доволна от това мое поддържано число. За един момент даже се уплаших, че може би ще имам доста по-малко, понеже Друговремец ми отне много време, но като цяло не било толкова зле, колкото предполагах, че ще бъде.
(Заглавията са линкове)
Тази я завърших в началото на месеца и защо пък да не се оставя на отворения край и да чакам цял месец, докато чета всичко друго, но не и останалите книги от поредицата? Защото съм мазохист, ето защо.
Като цяло много харесвам самата поредица и тази книга не остана по-назад. Има много читатели, на които Саймън не им е любимец или просто не харесват множеството събития, показани тук, особено като са показани от страна на различен от Клеъри или Джейс герой, но на мен това ми хареса, понеже Саймън винаги ми е допадал. Пък и тукашната драма с Джейс е от по-различно естествено.
Окей, не знам защо, но винаги ми е адски трудно да говоря за тези книги, за това, ще кажа само, че ми хареса и скоро ще прочета следващата.
Аз съм човек, който обича героите ми да са възможно най-садистичните герои, ако убиват. Не обичам, не винаги, някой да убие друг и след това да реве няколко месеца за това и да се нарича чудовище, освен ако не е някой негов близък, разбира се.
В тази книга героите нямат никакви задръжки. От най-ранно детство са обучавани да убиват, да оцеляват, да мамят и на какво ли още не. Те са тренирани за Последната игра, за да спечелят, а не, за да са човечни.
Характерите на някои от героите граничиха с това на социопати, садисти, психопати или и трите в едно, което ми хареса, защото една част дълбоко в мен е точно толкова извратена, че всичко това да й се стори адски забавно.
3. Бай Ганьо
За пръв път от години прочитам нещо за училище и за какво? Контролното върху Алеко да бъде на Разни хора, разни идеали. Направо страхотно.
Като цяло, Бай Ганьо не ми е любимият герой нито произведение. Точно обратното даже, това е една от причините да стоя далеч от всичко българско, няма значение дали е държава, музика, филми, книги, хора и така нататък. Никога не съм харесвала книги, които разкриват всичко лошо у някого, а най-малко пък харесвам истината да ми се навира в лицето, когато я знам.
Винаги съм се и чудила как можеш в един момент да се смееш на глупостта на някой, за когото четеш и в следващият момент да отидеш и да направиш съвсем същото нещо и да се чувстваш горд с постижението си.
Още повече се дразня, пък, че са показани само отрицателни качества. Да, това е идеята, да, Бай Ганьо е българин, но не е българинът. Винаги има изключение, но книгата не го показва съвсем.
4. Pride and Prejudice
На някой това може да му се стори забавно, но ми е неудобно да ревюирам отдавна одобрена и призната класика като Гордост и предразсъдъци. Неудобно ми е да започна да разпъвам локуми за писането на Джейн Остин, за сюжетът и героите. Важното е, че ми хареса, особено след първата половина и че със сигурност и аз съм сред феновете на г-н Дарси. Хих.
Невероятен край на най-любимата ми трилогия и всичко, което съм имала да кажа, съм го казала в ревюто си.
Все още оставам без думи като се замисля за всеки край на нещо завършено от Брандън Сандерсън, което съм чела.
Даже ставам досадна вече с това мое повтаряне, но какво да се прави.
За тази книга пък изобщо не искам да говоря, не искам и да чувам за нея.
Толкова много се разочаровах, че направо не е истина.
Първата също не беше нещо кой знае колко особено, но самата идея, самите действия на героите и там, където ги отведе пътешествието им ми хареса. Малкото действие на края също ми хареса и знаех, че накрая ще живеят заедно.
Единственото, което ми хареса в тази книга беше това, че ни показва как живеят заедно, известно време след краят на първата книга. Оттам нататък всичко е пълна боза, в стил фенфикшъни с One Direction 2012. Обичам фенфикшъните, но 2012-та година не е особено продуктивна откъм оригинални идеи, напротив, тя е годината на най-големите бози и клишета и за жалост, тази книга се нарежда в тази графа.
Тази книга. Тази книга ми разби сърцето на множество малки части, а след това ги събра постепенно, за да го разбие още веднъж и пак да го събере. Но не напълно.
Тази книга е една от най-невероятните, които съм чела и не мога да повярвам, че отначало идеята не ми харесваше. Радвам се, че се реших да я прочета, о, наистина се радвам. Смятам през лятото, обаче, да продължа поредицата.
За кратко време и този мъник се превърна в мой любимец. Напоследък ги събирам като магнит.
Обикновено не си падам по исторически книги, най-вече защото очаквам да има в тях засилена религиозност, расизъм (или робство в повечето случаи) и сексизъм.
Тук, обаче, миналото изобщо не се усеща и за това ми хареса. Аз не търся минало, търся любовна история и се оказа, че тя е от този тип, който най-много харесвам, че и книги бяха замесени в цялата работа.
Тази книга е пълна с много забавни моменти и наистина много я харесах, а и цялото действие се развива в един замък и за това не се усети кой знае колко много миналото. Изключително много я харесах и в ревюто си съм споменала всичко останало.
Може би просто трябва да кажа, че тази novella е на Брандън Сандерсън и да ви оставя да си направите заключенията.
Няма коментари:
Публикуване на коментар