След като Брандън Сандерсън е автор на гореспоменатите творби, се подразбира да имат нещо малко общо помежду си. Точно за това сюжетите им няма да са главната тема във всичко това. Също така ще пиша и по-малко, отколкото ми се иска, но факт е, че просто искам да имам някаква публикация, защото ревюто ми на Аз, вещицата ще бъде написано след като прочета Книгата на живота, която започвам скоро.
Mistborn & Elantris са книги със сходен обем и напълно еднаква трудност откъм лексика. Отне ми по седмица да прочета всяка. Толкова е трудно да се приспособиш от раз към начина на писане на Брандън Сандерсън, което те забавя, а и в самите книги действието се забавя, протака се и даже първоначално може да ти е едва ли не скучно, докато не започне истинското действие.
Докато четох Elantris, открих много сходства с Mistborn, включвайки религията, разбира се, в Mistborn тя беше едва ли не забравена и отхвърлена, докато в Elantris е важна част от живота на хората и играе основна роля за всичките им проблеми от началото до края (една причина да бъда атеист). Друго общо нещо беше движението срещу управляващата фигура, в единият случай е тираничен император, а в другия- параноичен крал.
Но пък наистина много харесвам силните женски персонажи на Брандън Сандерсън. Те са винаги толкова хубави, забавни, силни и независими. Не е като да ни трупа със силни мъжки персонажи. По-скоро ги изравнява и това ми хареса наистина много.
Steelheart & Firefight са пълната противоположност на трилогията и Elantris. Не знам защо и на какво се дължи, може би на първото лице, от което се разказва, но книгите се четат много по-лесно, главите са по-кратки и не чак толкова натоварващи и действието започва едва ли не от раз. И има повече хумор, не че в другите няма, но в The Reckoners (Steelheart + Firefight) е някак по-лесно да се забележи, схване и осмисли, отколкото в другите четири книги, които съм чела. Стилът сякаш е по-свободен и съм забелязала, че когато някой писател разказва от първо лице, той просто си дава повече свобода, отколкото като разказва от трето. Просто е по-лесно да разказваш всичко от своя гледна точка, но пък тогава не можеш да разкриеш други важни гледни точки. За това пък е важно да нямаш такива.
Когато за пръв път прочетох Steelheart, бях изненадана от скоростта, с която я прелистих и това че беше сравнително по-лесна от другите, а аз ги четях на английски.
Сега отново, прочитайки Firefight, виждам просто колко по-лесен и не натоварващ е стилът му, когато разказва от името на Дейвид Чарлстън, докато когато пише от трето лице, тогава става просто много по-трудно, пише на много по-високо ниво. Странно е, защото има и много повече описания, отколкото ми харесва и отколкото мога да разбера, защото по някое време започвам да се губя в тях, особено когато още не съм се нагодила към сложният му начин на писане в Mistborn & Elantris, но в The Reckoners той пише толкова по-леко и лесно за разбиране, че книгата просто си минава лесно и бързо, без да разбереш, че си я прочел и е просто толкова по-хубаво за очите и мозъка на човек...
Е, освен ако не предпочитате да се мъчите на трудна лексика.
Сега във Firefight, която е втората книга от поредицата му The Reckoners станаха няколко наистина брутални обрата, които просто нямам търпение да видя как ще развие в следващата книга от поредицата- Calamity, но тя за жалост излиза чак догодина!
Сигурно до тогава ще съм прочела всички му излезли книги до сега!
Да се надяваме, че няма да ми доскучае с мисията, която съм си възложила, чакат ме книгите му за четене.
Няма коментари:
Публикуване на коментар